Беше много самотна, имаше само Франки. Майка й беше починала преди единайсет години, а баща й, с когото никога не се беше разбирала, се бе оженил повторно. Новата му съпруга беше китайка, запознал се бе с нея в интернет и я беше довел, без да го е грижа, че не говореха един и същи език и не можеха да общуват. „Така е по-добре, майка ти беше много бъбрива“, отбеляза, когато съобщи на Шерил за сватбата си. Живееха в Тексас и нито веднъж не я поканиха да ги посети, нито пък проявиха желание да отидат да я видят в Бруклин. Изобщо не питаха за внучето с церебрална парализа. Шерил беше виждала жената на баща си единствено на снимките, които й изпращаха всяка Коледа и на които двамата бяха с шапки на Дядо Коледа, той със самодоволна усмивка, а тя доста смутена.
Всичко се изплъзваше на Шерил въпреки усилията й — не само тялото, но и съдбата й. Преди да навърши четиридесет, старостта беше далечен враг, на четиридесет и пет я усети дебнеща упорито и неумолимо. Някога мечтаеше за професионална кариера, хранеше илюзии, че ще съхрани любовта, и се гордееше с физическото си състояние и красота, но това беше в миналото. Сега беше прекършена, сломена. От години пиеше лекарства срещу депресията, тревожността, апетита и безсънието. Шкафчето в банята и чекмеджето на нощното й шкафче съдържаха дузини хапчета в хиляди цветове, много от които с вече изтекъл срок и още толкова други, чието предназначение беше забравила, ала нито едно от тях не беше способно да поправи нейния разбит живот. Психоаналитикът й, единственият мъж, който не й беше причинил страдание и я изслушваше, й беше предписвал различни палиативни лекове през годините на психотерапия и тя беше изпълнявала всичко като добро момиче по същия начин, както безропотно се бе покорявала на баща си, на момчетата, с които бе имала краткотрайна връзка на младини, а сега и на съпруга си. Дълги разходки пеш, дзен будизъм, най-различни диети, хипноза, наръчници за самопомощ, групова терапия… нищо не даваше трайни резултати. Захващаше нещо и за известно време изглеждаше, че е открила търсения лек, ала илюзията не траеше дълго.
Психоаналитикът беше съгласен, че главната причина за мъките й не беше толкова болното дете, колкото отношенията със съпруга й. Беше й обяснил, че насилието неизбежно нараства с времето, както и тя самата се беше убедила през годините с мъжа си; всеки ден загиват убити жени, които са можели да избягат навреме, казваше й лекарят, той обаче нямаше как да се намеси, при все че би желал, когато я виждаше да пристига с дебел слой грим и тъмни очила. Неговата роля беше да й даде време тя сама да вземе решение; той й предоставяше внимателно изслушване и безопасно място, където да бъдат изследвани тайните. Шерил изпитваше такъв страх от съпруга си, че изтръпваше, щом чуеше колата му в гаража или пък стъпките му в къщата. Невъзможно беше да се отгатне настроението на Франк Лерой, защото то за един миг се променяше без предвидима причина; тя се молеше той да се прибере зает със своите мисли, ангажиран или отбиващ се само да се преоблече и отново да излезе; броеше дните до следващото му пътуване. Беше споделила с психоаналитика, че би желала да е вдовица, а той беше кимнал без ни най-малка изненада, тъй като бе чувал и други пациентки с по-малко основания, отколкото Шерил Лерой, да копнеят за смъртта на съпруга си и беше стигнал до извода, че това бе нормално женско чувство. Клиниката му бе населена с малтретирани и гневни жени, не познаваше други.
Шерил се чувстваше неспособна да оцелее сама със сина си. Не работеше от няколко години, а дипломата й за семеен консултант беше ужасна ирония, защото не й бе послужила дори за да се справи с отношенията в собственото си семейство. Франк Лерой я бе предупредил още преди да се оженят, че искал да има съпруга на пълен работен ден. Отначало тя се бунтуваше, но тежестта и отпадналостта по време на бременността я накараха да отстъпи. Когато се роди Франки, изостави мисълта за работа, защото детето се нуждаеше от целодневните й грижи. В продължение на няколко години сама се грижеше денонощно за него, докато нервна криза не я отведе в кабинета на психоаналитика, който й препоръча да си наеме помощник, след като имаше възможност да плаща. Така, благодарение на цяла процесия от детегледачки Шерил получи някаква свобода за ограничените си занимания. Франк Лерой не беше в течение на повечето от тях, но не защото тя ги криеше от него, а защото не се интересуваше, имаше други неща, за които да мисли. Тъй като детегледачките често се сменяха и почти нямаше какво да говори с тях, Франк Лерой реши, че беше безпредметно да запомня имената им. Достатъчно беше, че издържа семейството си, че изплаща заплати, сметки и астрономическите разходи покрай сина си.