Станаха неразделни. Евелин редовно се отказваше от почивните си дни и нито веднъж ни й мина през ум да поиска отпуск, защото знаеше, че Франки щеше да тъгува за нея. За пръв път откакто се беше родил синът й, Шерил можеше да е спокойна. На техния си език от ласки, жестове и звуци и с помощта на компютъра, Франки помоли Евелин да се омъжи за него. „Трябва първо да пораснеш, пиленце, и после ще видим“, му отвърна тя развълнувана.
Дори и да знаеха какво се случваше между господин Лерой и жена му, готвачката и дъщеря й изобщо не коментираха. Евелин също не можеше да говори по този въпрос, ала нямаше как да се преструва, че не знае, защото беше вклинена в семейството и много близка с Шерил. Побоите ставаха винаги при затворени врати, но стените на тази стара къща бяха гънки. Евелин увеличаваше звука на телевизора, за да отвлича вниманието на Франки, който изпадаше в пристъпи на тревожност, когато слушаше родителите си, и често си скубеше кичури коса. В караниците винаги изникваше името на Франки. Въпреки че бащата правеше всичко възможно да не го забелязва, този син присъстваше навсякъде и желанието му той час по-скоро да умре, беше толкова ясно, че всеки път го крещеше в лицето на жена си. „Дано да пукнете и двамата“, тя и нейното чудовище, това копеле без нито един ген от рода Лерой, защото в неговия род нямаше сакати и дебили, нито един от тях двамата не заслужаваше да живее, бяха непотребни. И Евелин чуваше ужасното плющене на ремъците. Изпълнена с ужас, че синът й може би чуваше това, Шерил се опитваше да компенсира омразата на бащата с обсебваща майчина любов.
След тези побои Шерил прекарваше няколко дни, без да излиза навън, скрита, отдадена мълчаливо на грижите на Евелин, която я утешаваше с непоколебима дъщерна обич, лекуваше синините й с арника, помагаше й да се мие, решеше я, гледаше заедно с нея сериали по телевизията и изслушваше изповедите й, без да изказва мнение. Шерил използваше това време на затворничество, за да прекара времето с Франки — четеше му, разказваше му приказки, поставяше четка между пръстите му и му помагаше да рисува. Това прекомерно майчино внимание започваше да потиска детето, което се изнервяше и пишеше на компютъра на Евелин да го оставят на мира, пишеше на испански, за да не обиди майка си. Седмицата завършваше с излязло извън контрол дете, с натъпкана с успокоителни и с антидепресанти майка, с повече работа за Евелин, която никога не се оплакваше, защото в сравнение с живота на господарката й нейният беше лесен.
Съчувстваше с цялата си душа на госпожата и желаеше да я защити, ала никой не можеше да се намеси. На Шерил й се беше паднал този брутален съпруг и тя трябваше да приема мъките до деня, в който повече нямаше да може да издържи, и тогава тя, Евелин, щеше да бъде до нея, за да избягат заедно с Франки далеч от господин Лерой. Евелин познаваше подобни случаи, виждала ги беше в собственото си село. Мъжът се напива, сбива се, търпи унижения в работата, губи бас, с една дума, каквато и да е причината, налита на бой и пребива жена си или децата, ала няма вина, такива са си мъжете и такъв е законът на живота, мислеше момичето. Със сигурност причината, поради които господин Лерой беше толкова зъл с жена си, бяха различни, но последствията бяха същите. Ударите започваха да се сипят изневиделица, без предизвестие, а след тях се блъскаше вратата и Шерил се затваряше в стаята си, за да плаче до изнемога. Евелин пресмяташе в кой момент да се появи на пръсти и да й каже, че Франки беше добре и госпожата можеше да се отпусне и да си почива, да й предложи нещо за хапване и хапчетата й за нервите, приспивателните й, компреси с лед. „Донеси ми уиски, Евелин и постой малко при мен“, й казваше Шерил подпухнала от плач, вкопчена в ръката й.
В дома на семейство Лерой дискретността беше задължителна за доброто съжителство точно както другите две прислужнички бяха предупредили Евелин. Въпреки че господин Лерой й вдъхваше страх, тя искаше да си запази работата; в къщата със статуите тя се чувстваше в сигурност както в детството с баба си и разполагаше с удобства за каквито дори не беше мечтала — сладолед до насита, телевизия, меко легло в стаята на Франки. Заплатата й беше минимална, но нямаше разходи и можеше да изпраща пари на баба си, която малко по малко заменяше стените от кал и тръстика в къщурката си с нови от тухли и цимент.
В онзи януарски петък, когато щатът Ню Йорк се парализира, готвачката и дъщеря й не дойдоха на работа. Шерил, Евелин и Франки останаха затворени в дома. По новините започнаха да съобщават за бурята още от предния ден, но когато тя се стовари, беше по-страшна от прогнозите. Започна да пада тежък град колкото нахутено зърно, а вятърът го блъскаше в стъклата и имаше опасност те да се счупят. Евелин пусна щорите и пердетата, за да защити възможно най-добре Франки от шума, и се помъчи да му отвлече вниманието с телевизия, ала тези мерки се оказаха безполезни, тъй като картечните откоси на градушката и грохотът на гръмотевиците го изплашиха до смърт. Най-сетне Евелин успя да го поуспокои и го сложи да си легне с намерението той да поспи; не можеше да го развлича с телевизия, защото качеството на образа и звука беше ужасно. Подготвяйки се за възможно спиране на тока, тя се беше снабдила с фенер и със свещи и беше изсипала супата в термос, за да се запази топла. Франк Лерой беше излязъл призори с такси. Тръгна за голф клуб във Флорида, възнамерявайки да избегне надвисналата буря. Шерил прекара деня в леглото болна и разплакана.