Щом се изправеше пред предизвикателство обаче, саудитската династия постъпваше като повечето деспотични режими - отвръщаше на удара, и то здраво. Под предлог, че уж защитава националната сигурност и ислямския закон, тя хвърляше в затвора лидерите на опозиционните групи и всеки, който би могъл да бъде заплаха за монархията, изтезаваше арестантите и в много от случаите ги наказваше със смърт.
Предвид всичко това, никак не беше чудно, че владетелите на Саудитска Арабия срещаха трудности при получаването на точна оценка на общественото мнение. Нито един полуинтелигентен поданик на кралството не би дръзнал да отговори честно на научно проучване или телефонна анкета, затова монархията беше принудена да разчита на мрежа от доносници във всички социални слоеве на саудитското общество. Проблемът с тези доносници беше, че те често докладваха само онова, което смятаха, че техните поръчители искат да чуят. В резултат се получаваше разузнавателна информация с най-различна степен на качество и достоверност. После тя биваше анализирана успоредно с работния продукт на недотам ефективните саудитски разузнавачи, повечето от които, в това число и заместник-министърът им, така си бяха заровили главите в пясъка, че не им се виждаха раменете. В резултат на това всички тези източници бяха, меко казано, достатъчни, за да може монархията да напипа пулса на обществото и да държи в пълен контрол страната.
Като американец Рейнълдс никак не уважаваше бруталния начин, по който саудитците управляваха кралството си, но това си беше тяхната страна. Онова, което булеше у него най - силно презрение, беше по начина, по който манипулираха общественото мнение в региона. Например в опита да се престори на вярващ мюсюлманин, крал Фахд се беше отказал от титлата си „Негово величество“ и я беше заменил с „Пазител на свещените джамии на Мека и Медина“ двете най-съкровени места за ислямския свят. Един от членовете на кралското семейство дори беше скалъпил някаква нелепа схема за бутилиране и продажба на вода от наскоро открит източник, извиращ в свещения град Мека, който уж бил утолявал жаждата на самия пророк Мохамед. Рейнълдс не вярваше на нито една дума. Макар че действително имаше няколко доста набожни представители на династията, те определено бяха малцинство. Опитът на семейството, да изглежда праведно беше абсолютна преструвка. Всеки, който беше чувал разкази на свидетели или беше видял с очите си разврата на саудитските принцове, които се забавляваха като за последно, без всякакво уважение към догмите на исляма, познаваше истинския морал на тези хора.
В някаква степен му беше трудно да те вини, след като дори техният болнав крал не беше пример за подражание. Всяка година крал Фахд си устройваше почивка в крайбрежното си имение в Испания, придружаван от триста и петдесет слуги, петдесет мерцедеса и седемдесетметровата си яхта. Освен това всеки ден му се доставяха цветя на стойност две хиляди долара и петдесет торти. При всяка негова крачка монархията се прострелваше сама в крака, но Рейнълдс не го беше грижа. Това не беше неговата страна. Доколкото банковата му сметта продължаваше да се захранва със солидни депозити, той щеше да си върши работата. Основната му грижа - за която му се плащаха толкова много долари - беше петролът на ,,Арамко" да тече безпрепятствено и по този начин да попълва хазната на династията.
Рейнълдс отви дъното на сувенирния пълнител за снайпер 50-ти калибър, който украсяваше бюрото му, и извади от тайника в него 40-гигабайтово USB флаш устройство, което включи в задната част на компютъра си. Освен че с него се принасяха бързо данни, то имаше допълнителното удобство да не се оставя никакви следи в компютъра. С тази специална играчка той можеше безопасно да криптира и съхранява всякаква информация, която не искаше да оставя на твърдия диск на лаптопа си. В кралството предпазливостта никога не бе излишна.
От своя страна саудитците бяха всеизвестни с това, че филтрираха съдържанието в интернет. Тяхното Звено за интернет услуги (ЗИУ) контролираше всички високоскоростни връзки за пренос на данни, свързващи страната с глобалната мрежа, и целият интернет трафик в Саудитска Арабия беше насочван през централната система от прокси сървъри в ЗИУ, което решаваше до какво потребителите можеха да имат достъп и до какво - не. Позовавайки се на Корана, саудитците претендираха, че опазват ислямските си ценности, като блокират достъпа до всякакви материали противоречащи на вярата им или имащи потенциала да повлияят зле на културата им. И същевременно пушеха, пиеха алкохол, дрогираха се с наркотици и развратничеха в чужди страни. Цялото това лицемерие би било забавно, ако крайният резултат не беше толкова плачевен за средностатистическия саудитски гражданин.