- Това пък какво означава?
- Означава, че за добро или за зло, съм загрижен повече за благоденствието на американския народ, отколкото за това на иракчаните или всеки друг в онази част на света.
- Е, и? Да не би да предлагате да си заровим главите в пясъка и да се надяваме, че проблемът с тероризма просто ще отмине? Всички знаем, че това няма да стане.
- Добре - намеси се президентът. - Уважавам плурализма в тази зала, но нека се опитаме да се успокоим и да се съсредоточим върху най-неотложното.
След няколко мига неловко мълчание говорителят на здравния департамент каза:
- Предполагам, че щом не знаем с какво си имаме работа, е безсмислено да питам дали има лечение.
- До голяма степен сте права - отговори полковник Тренбърг, почувствал облекчение от това, че разговорът отново се връща в познатото му русло.
- А процентът на смъртните случаи? Какво можете да ни кажете за него?
- Всичко зависи от това как ще интерпретирате данните. Ако разглеждаме селото Асалаам, един на всеки двама души е починал, което ни дава петдесет процента смъртност - изключително обезпокоителна статистика.
- След като селото е нашият единствен обект на изследване - възрази Плезиер, - какви други възможности имаме да оценим ситуацията?
- Разглеждаме само селото, разбира се, но в случая е по-съществено да направим оценка на смъртните случаи. Виждате ли, територията около Мосул представлява един от най-големите християнски анклави в цялата страна. По тези не е необичайно християните и мюсюлманите да живеят заедно. Асалаам бе идеален пример за това. Всъщност дотолкова идеален, че мюсюлманите са възлизали на около петдесет и два процента от населението, а християните - на четирийсет и осем.
- А ако обвържем данните с вероизповеданието на жертвите?-попита говорителят на здравния департамент.
Тренбърг бавно поклати глава.
- Оцелели са само мюсюлманите. При останалите, болестта е довела до смъртоносен изход в сто процента от случаите.
ГЛАВА 9
Комплекс „Олбън Тауърс” Джорджтаун
Хелън Кармайкъл можеше и да не спи с младия анализатор от ЦРУ. Достатъчно беше ла му обещае пост в своята канцелария, но сексът беше приятен бонус. Не само влиятелните мъже политици привличаха млади хора със стегнато тяло и хубава външност. И жените в политиката го правеха, макар че проявяваха по-голяма дискретност. Кармайкъл се пресегна към кофата с лед до леглото, взе полупразната бутилка „Монтраше” наля вино и на двамата. Подавайки чашата на двайсет и пет годишния мъж с пясъчноруса коса, тя каза:
- Какво става в службата ти?
Брайън Търнър знаеше, че това е част от сделката, но му се щеше поне веднъж да поговорят за нещо друго.
- Имам приятел, който държи ветроходна яхта на източния бряг на залива Чесапийк. Маже да ми я заеме по всяко време - отговори той, сменяйки темата. - Какво ще кажеш за този уикенд?
- Брайън, знаеш, че не си падам по лодките - отвърна сенаторката.
- Няма значение. И без това ще вали. Ще я оставим на кея и ще се сгушим в каютата под палубата. Има и DVD. Ще си вземем няколко филма и ще заредим храна в ,,Дийн и Де Лука“ на път за яхтата. От онези омари, които така обичаш. Ще донеса сандъче с вино. Ще бъде идеално.
За един кратък миг Кармайкъл беше изкушена да приеме.
Не си спомняше кога за последно е зарязвала всичко, за да си устрои безгрижен романтичен уикенд. Може би имаше два или три такива случая в началото на брака ѝ, но това беше толкова отдавна, че не беше сигурна дали не си ги бе въобразила, за да се чувства по-добре.
Тя се загледа в загорялото, стегнато тяло на Брайън, отпуснато върху лъскавите чаршафи „Фрет“, и мислено потърси начин как да разчисти графика си, но се оказа невъзможно. Периодът беше твърде важен за нея. Трябваше да прави обиколки на града, да се среща с хора, особено предвид предложението й за започване на разследване по случая с репортажа на „Ал Джазира”.
- Не мога, Брайън - отговори тя. - Твърде много неща трябва да свърша.
- Разбирам - каза Търнър и беше напълно искрен. Всъщност той се радваше на отказа ѝ. Вече беше отправил същото предложение на много по-млада и по-привлекателна младша секретарка от офиса на един конгресмен - или на жаргона на окръг Колумбия, на едно „секретарско дупе“, за която се твърдеше, че имала ненаситен апетит за див маратонски секс. Търнър блъфираше. Кармайкъл така или иначе, никога не приемаше неговите ,,романтични“ предложения за уединени уикенди. Да прекара цялата събота и неделя, правейки се на страстен и любвеобилен, не беше неговата представа за добре прекарано време. Не че я намираше непривлекателна. Напротив, но той не беше с нея заради секса, а заради онова, което тя можеше да направи за кариерата му.