Кол де ла Траверсет беше един от най-коварните високопланински проходи в цяла Франция. През изминалите векове и френските, и италианските власти бяха предприемали опити да преградят части от него с надеждата, че ще спрат контрабандата между двете страни, но пътят продължаваше да се ползва. Широк едва десетина метра в най-високата си част, той бе достъпен през един кратък период от време между средата на лятото и ранната есен. Но дори и тогава метеорологичните условия бяха изключително сурови. Както казваха местните хора, времето на Кол де ла Траверсет беше осем месеца зима, последвани от четири месеца ад.
Въпреки тези плашещи пречки Елисън беше надминал себе си и усилията му се бяха увенчали с успех. Оказа се много по-добър археолог, отколкото той самият бе смятал. Най-любопитното в цялата история беше, че групата, спонсорираща проекта му, дори не се интересуваше от цялата находка, а само от една нейна част - онази, която бе използвал като стръв. Тя му беше достатъчна, за да ги накара да финансират операцията. Онова, което те искаха, за него имаше символична стойност и можеше спокойно да мине и без него. Според Елисън то беше нещо като маловажна бележка под линия, изгубена за историята. Щом благодетелите му бяха готови да покрият разходите на целия проект, той нямаше да откаже да им даде нещо толкова малко в замяна.
Дори сега, проснат на пода, Елисън виждаше предмета, който те така усилено търсеха - дълъг, гравиран със сложна плетеница дървен сандък. Можеха спокойно да си го вземат. Нито му трябваше, нито го искаше. Защо трябваше да го убиват? Никой никога нямаше да разбере, че сандъкът или по-скоро неговото съдържание липсват. „Както никой няма да забележи и моята липса”, помисли си Елисън, чувайки приближаващите се стъпки на своите двама носачи и видя как убиецът му извади от грейката си малокалибрен автоматичен пистолет.
След като спокойно върна пистолета в джоба си, стрелецът се вторачи в дървения, подобен на ковчег, сандък. Повече от две хилядолетия древното оръжие беше лежало скрито от хората, замръзнало в ледниците на тази отдалечена алпийска пропаст, но сега всичко щеше да се промени. Убиецът извади от якето си сателитен телефон и набра десетцифрения номер на работодателя си - човек, когото познаваше само с прякора Скорпиона.
ГЛАВА 1
Лахор, Пакистан
Година по-късно
Тесните улички на стария град представляваха една от най-западналите дупки на планетата. Мръсотията, мизерията и отчаянието съпровождаха ежедневно живота на най-низшата прослойка на пакистанското общество - затъналите в нищета мюсюлмани пенджабци. По-дребни и по-мургави от останалото население на Лахор, най-щастливите сред тях бяха обречени да прекарват дните си във вцепеняващ ума черен труд, а останалите се озоваваха на улицата и се присъединяваха към редиците на джебчиите, просяците и бездомниците. Тяхното положение беше една от мръсните малки тайни на исляма в тази част на света. Мисълта за това обръщаше стомаха на мъжа, седнал в крадената тойота корола, паркирана пред гробницата на Мохамед Икбал - поет и идеолог на съвременен Пакистан.
За набожен човек като него беше унизително да вижда как обещанията за Мюсюлманското братство бяха непостижими за пенджабците. Пакистан представляваше една лицемерна бъркотия от класово разделение и най-категоричното потвърждение за това беше положението на жените. Като изключим щастливките от привилегированите класи, които участваха в консултантски организации, управляваха благотворителни фондации, пишеха романи и пиеси и дори заемаха символични позиции в кабинета на генерал Мушараф, останалите бяха подложени на ежедневен битов тормоз, групови изнасилвания и убийства от страна на плиткоумни мъже, парадиращи с любовта си към Аллах и отдадеността си на мюсюлманската вяра. Безброй пъти мъжът си беше пожелавал главната мишена на неговия работодател да бъде Пакистан, но това не ставаше никога. Колкото и ужасна да беше тази страна, имаше една друга, която в много по-голяма степен бе обладана от злото и която се нуждаеше много повече от един всемогъщ, пречистващ удар.
Неговият обект излезе точно навреме от сградата, намираща се на отсрещната страна на улицата. Всяка сряда, в едно и също време, като по часовник, нисичкият професор от най-старото и най-голямо висше учебно заведение в Пакистан - Пенджабския университет - отиваше да обядва в стария град. Той беше последователен човек и имаше строги навици - черти на характера, които му бяха послужили изключително добре в научната работа, но скоро щяха да станат причина за неговата гибел. Щом професорът отключи веригата на малкия си мотоциклет и се вля в уличното движение, наемният убиец остави вестника, който се преструваше, че чете, и запали двигателя на колата.