Харват бе поставен пред труден избор. Разбира се, Кампос го харесваше, но вероятно бе далеч по-привързан към кариерата и пенсията си. Нямаше да сложи глава в торбата заради приятел без основателна причина. Щом искаше доверие от него, Харват на свой ред трябваше да му се отплати със същото. Той вярваше на интуицията си, а тя му подсказваше, че агентът от ДЕА ще запази тайната му.
- Виждал ли си материала на “Ал Джазира” от Багдад?
- Където нашият войник пребива от бой горкия зарзаватчия?
- Не го жали толкова. Да, за този филм говоря.
- Голям гаф. Нали знаеш, щом разберат кой е войникът, ще го изпържат.
- Но първо ще му отсекат оная работа с брадва.
- Я чакай - сепна се Кампос. - Да не искаш да кажеш….
Харват се ухили толкова широко, колкото позволяваха обстоятелствата, и отвърна:
- Аха. Предано ваш.
- Я се обърни.
- В какъв смисъл?
- Гледал съм този репортаж пони хиляда пъти. Онзи редник имаше много крива глава. Искам да ти видя тила, за да го сравня с неговия.
- Майната ти - отвърна Харват.
Кампос го загледа изпитателно.
- И оттук се вижда, че си ти. Леле, каква кратуна. Колко ли пъти майка ти те е изпуснала на нея, когато си бил малък.
- Майната ти - повтори Харват.
- Да не би да е ползвала маргарин вместо бебешки лосион? - продължи Кампос и се престори, че гушка напористо бебе, което се опитва да изскочи от ръцете му. - Леле, неудържим е.
Харват вдигна среден пръст и отново започна да се храни.
- Не можа да изчакаш камерата да се изключи, а?
- Да бе, не се сдържах. Много смешно, Ник.
Кампос се опита да възвърне сериозното си изражение.
- Не, прав си. Не е за смях. Нека само те попитам нещо.
- Какво?
- Докато закопчаваше онзи човек, го заливаше с цветисти ругатни, нали?
- Е, и?
- В този смисъл смятам, че това се брои за роля с реплики. Ти успя, синко. Ще те номинират за „Оскар“.
- А уж аз съм бил многознайко. Слушай, казах ти го, защото мислех, че ще си мълчиш. Предназначено беше само за твоите уши.
- Гроб съм. Разчитай на мен - увери го Кампос и след кратка пауза продължи. - Не съм единственият, който знае, че ти си човекът от репортажа, нали?
- Не. Точно заради това си имам ядове в службата.
- Президентът ли?
- Не. Някой, който се опитва да се добере до него, като съсипе мен.
- И ще го направи, като разгласи самоличността ти?
- Силно се надявам да не стане така, но не се учудвай, ако накрая и аз се заема с клиентите в „Уол-Март“.
- Ще бъдеш само стажант - подхвърли Кампос. - Никой няма да ме измести от този пост, дори голяма телевизионна звезда като теб.
- Добре, ще бъда стажант - съгласи се Харват. - А сега ще ми помогнеш ли или не?
Кампос се пресегна към куфарчето до стола си, извади кафяв хартиен плик и го плъзна по масата към колегата си.
- Толкова успях да направя за такъв кратък срок.
Харват извади документите от плика, докато Кампос продължаваше да говори:
- След като са изритали онзи тип Рейбърн от Сикрет сървис, следите му изстиват, все едно е изчезнал в субполярния пояс. Сякаш се е изпарил. Не е плащал данъци, не си е подновявал паспорта, не е използвал кредитни карти, няма движение по социално осигурителния му номер - нищо.
- А другото име дето ти дадох? На онази жена?
- С нея имах малко повече късмет. Джилиън Алкът. Двадесет и седем годишна. Родена в Корнуол, Англия. Учила е в университета Кеймбридж и има бакалавърска степен по биология, а после защитила докторантура по палеонтология.
- Какво по дяволите е палеонтология? - попита Харват.
- И аз не знам - отвърна Кампос, - но каквото и да е, явно я е направило достатъчно квалифицирана за сегашния и пост - преподава химия в елитна частна гимназия в Лондон, наречена “Аби колинж”. Никога не съм разбирал британците. Наричат гимназията “колеж”, а колежа - “университет”. Както и да е, всичко е в досието. А междувременно, ще се поразровя за още факти около Рейбърн.
- Благодаря, Ник. Оценявам жеста.
- Не го оценявай. Само оправи каквото си оплескал и излез откъм правилната страна.
Харват извърна очи към водата и Кампос успя да прочете мислите му.
- Заминаваш за Лондон, нали?
- Да - отвърна Харват.
- Е, ако имаш нужда от още нещо, обади ми се.
- Всъщност сещам се за нещо - рече Харват, който отвори портфейла си и отброи няколко банкноти, за да плати за вечерята - Трябва ми превоз до летището и оръжие.
ГЛАВА 17
“Таверната на Никос”
Район “Плака”