- Моля ви, пуснете ме.
Харват не я слушаше. Единствената му цел беше да се отдалечат максимално от Аломари, а това означаваше, че трябва да продължат напред, и то заедно.
Агентът не беше в състояние да се справи с опитния убиец. Беше изчерпал и последните си запаси от енергия и адреналин, заради което щеше да плати висока цена в най-скоро време. Желаеше да легне и да спи цяла седмица, но точно сега това бе изключено. Съзнанието, че смъртоносната болест всеки момент може да започне да бушува в Америка, беше достатъчен мотив да ускори крачките си.
Щом наближиха метростанция “Саут Кенсингтън”, Харват се сети, че все още няма представа накъде са се запътели. Не беше мислил толкова надалеч. Не можеха да скитат безцелно из Лондон цяла нощ. Трябваше им крайна точка.
- Трябва ни място, където да се скрием от дъжда - каза той повече на себе си, отколкото на нея. - Място, където бихме могли да поговорим. Някъде на тихо.
- Какво ще кажете за някой полицейски участък? - предложи Джилиън. - Там са достатъчно тихи, а и ще сме в безопасност.
- Не можем да отидем в полицията.
- Ние ли не можем? - събра смелост тя. - Или вие не можете?
- В момента е все едно - заяви Харват. - И двамата сме замесени.
Той се взря през пороя и успя да види табела на една кръчма на около пресечка от тях. След като метна поглед през рамо, той добави:
- По-нататък има кръчма. Може да поговорим там. Да вървим.
- Не искам да ходя никъде с вас - опъна се Джилиън. - Дори не зная кой сте. Единственото място, където ще отида, е полицията.
Харват беше нетърпелив да се махне от улицата и да се скрие от дъжда. Всеки момент мястото щеше да загъмжи от полицаи.
Вече чуваше сирените и макар грижливо да бе избягвал охранителните камери на магазина, не можеше да е сигурен дали някой от свидетелите не го е огледал достатъчно добре.
Трябваше му време да помисли и независимо дали му се искаше или не, поне в обозримото бъдеще той и Алкът щяха да се движат в комплект като сиамски близнаци.
Помисли си дали да не прибегне до пистолета и да ѝ каже, че няма и избор, но силовата игра само щеше да затрудни съвместното им придвижване. Беше необходимо жената да му повярва.
- Ако не влезете вътре с мен, не само ще поставите своя живот в опасност, но и този на Емир Токай.
Изражението на лицето и му подсказа, че с докоснал правилната струна Тялото ѝ престана да се съпротивлява и Харват успя да я вкара в сумрачната кръчма.
ГЛАВА 21
Наричаше се “Чепка грозде” и се оказа едно от най-старите лондонски заведения. Докато Харват водеше Алкът към една уединена маса в дъното, забеляза табела, на която пишеше, че е основано през 1777 година. Богатият интериор с дървена ламперия беше пропит с историята на Лондон и представляваше точно това, което човек очаква да намери в традиционна английска кръчма, просъществувала повече от две столетия.
След като окачиха подгизналите си връхни дрехи близо до вратата, Харват поръча на бара две ирландски кафета и ги отнесе до масата.
Джилиън пое чашата си и каза с възможно най-уверен тон:
- Давам ви пет минути да ми кажете кой сте и за какво е всичко това. Защо някой ще иска да ме убие?
Харват умираше от глад. Той отвори купения на бара плик с чипс, сложи няколко хапки в устата и ги прокара с горещо кафе, преди да отговори.
- Казвам се Скот Харват и работя за американското правителство. Мъжът в универсалния магазин, който се опита да ви убие, е Халид Шейх Аломари. Обучен убиец на Ал Кайда.
- Ал Кайда ли ме преследва?
- Да.
- И просто го оставихте да върви по петите ми чак до “Харви Никълс”?
- Имах възможност да го огледам непосредствено преди случилото се.
- Това е нелепо. Защо някакъв убиец от Ал Кайда ще ме преследва?
- Заради връзката ви с Емир Токай.
- Връзката ми? С Емир сме само приятели - отвърна Джилиън. - Следвахме заедно в университета. Защо някой, още повече от Ал Кайда, ще иска да ме убие заради това?
Харват не пропусна да улови лекото потрепване на лицевите ѝ мускули, което би останало незабелязано за повечето хора, но бе признак, че тя не е съвсем искрена. Наричаше се микроизражение и благодарение на интензивното обучение американските агенти от Сикрет сървис бяха единствените човешки същества, способни да го разпознават. Скот неуморно бе развивал това умение, което му бе необходимо именно в подобни моменти.
- Има още нещо - каза той. - И вие го знаете. Емир е работил по много сериозен проект, във връзка, с който е потърсена вашата помощ.