Джъстин Стоукс - млад, кльощав редник от Сан Диего, който имаше лошия навик първо да говори, а после да мисли, рече:
- Може да са си устроили сиеста.
- В десет и половина сутринта? - възрази високият към метър и деветдесет редник Родни Купър от Тампа. - Стоукс, дори баба ми не си подремва по това време.
- Във всеки случай - отбеляза Стоукс, - нещо тук не е наред.
- Нещо се е прецакало, ето какво не е наред - добави Шлезингьр. - Къде, по дяволите, са всички хора?
- Точно затова сме тук, за да разберем - отсече лейтенант Билингс, с което сложи точка на размяната на остроумия. - Вече сме в играта, тъй че нека сведем приказките до минимум.
- Тъй вярно, сър - отвърнаха мъжете, а Билингс се доближи до Русо, който държеше под око отдалечения край на пътя през оптичния мерник на своята карабина М4.
- Какво мислиш, Джими? - попита го Билингс.
- Мисля, че е прекалено тихо - отговори Русо, отпускайки оръжието си.
- Може да е засада.
- Не мисля. Ако някой смяташе да ни атакува, вече щеше да го е направил.
- Тогава какво става, по дяволите? Къде са всичките селяни?
Русо провери още веднъж предпазителя и каза:
- Не зная, но имам чувството, че не искам и да разбера. Това село не е наш проблем. Тук сме, за да проверим как са трима американски хуманитарни служители, така че нека го направим и да се омитаме.
Билингс обходи с поглед напуканите, избелели от слънцето фасади на построените с глинени тухли къщи, подредени по протежение на тясната уличка. Вратите и прозорците на някои от тях зееха широко отворени. Той се съгласи:
- Добре. Ето какво ще направим. С отряд „Алфа“ отиваме в сградата, която мисионерите използват като медицински пункт. Ти и отряд „Браво“ претърсете къщите, но без ритници по вратите. Ако намерите отворена врата и никой не отвърне на учтивото почукване, влезте вътре и огледайте. Кажи им да не пипат нищо. Среща тук след петнайсет минути. Ясно?
- Тъй вярно, сър. След петнайсет минути - отвърна Русо и се обърна към хората си: - Чухте заповедта. Да тръгваме.
Единият от страйкърите последва отряд „Браво“ по главната улица, а другият тръгна след Билингс и хората му, които се запътиха към овехтяло ниско здание на следващата пресечка, наподобяващо училище или административно учреждение.
- Окръжно полицейско управление - прочете избелялата табела над входа редник Майк Родригес от северен Ню Йорк. Той бе единственият в отряда, освен Русо, който имаше известни приложими познания по арабски.
- Защо не влезем да поогледаме? - предложи Стоукс. - Това е държавно учреждение. Вътре може да намерим официална информация.
- Не сме упълномощени нито да влизаме, нито да търсим официална информация - сряза го Билингс. - Тук сме на военна разузнавателна мисия. Ако видим отворена врата, можем да влезем, но ако вратата е затворена, няма да нахлуваме…
Преди Билингс да довърши изречението, Купър натисна с масивното си рамо разнебитената очукана врата и тя с пукот излезе от пантите. Всички насочиха очи към него и той отвърна с усмивка:
- Забравили са да заключат.
- Да бе - отвърна Бигинс. - Следващият, който се опита да направи нещо подобно….
Лейтенантът не можа да довърши заканата си, защото от вътрешността на зданието ги блъсна непоносима смрад.
- Исусе - възкликна Шлезингър. - Тези хора не знаят ли, че трябва да си изхвърлят боклука навън?
Билингс - човек твърде добре запознат с миризмата на смъртта - беше наясно, че отвътре не вони на боклук.
- Купър, Родригес, Шлезингър и Стоукс, влизате вътре с мен. Останалите останете на пост тук и си отваряйте очите. Скоро може да се разхвърчат лайна от вентилатора.
- Ако съдя по миризмата, май вече са се разхвърчали - подметна един риж редник от Юта, който приведе оръжието си в бойна готовност и зае позиция.
Заровили носове в бронежилетките си, Билингс и хората му влязоха вътре. След като видя, че чакалнята е празна, Купър ритна вратата на потъналата в пълен мрак канцелария и останалите го последваха. От всички посоки се разнесе: ,,Чисто… чисто… чисто“. Членовете на отряда обиколиха помещението, светейки си с тактическите фенери „Шур Файър“, закрепени на карабините им М4 върху релси „Пикатини“.
Съвсем скоро стана ясно защо в стаята е тъмно. Прозорците бяха напълно покрити с тежки вълнени одеяла.
Родригес стрелна с озадачен поглед Шлезингър и прошепна:
- Да не би да са се опитали да си направят завеси?
Шлезингър прокара лъча на фенера си по ръба на едно от одеялата и в отговор сви рамене.
- Защо им е било да затъмняват прозорците тук, насред нищото?
- Може би са искали да скрият нещо.