Емил Зола нарекъл „Ле Ал“ „пъпа на Париж“ - уместен прякор за квартала, приютил най-големия градски пазар, където гражданите, ресторантьорите и търговците се стичаха всекидневно, за да купуват широкия асортимент от основни продукти, съставляващи парижкото меню. На практика „Ле Ал“ беше център на Париж със своето разположение непосредствено на север от Лувъра - точката, от която всички парижки административни райони, или арондисмани, се подреждат спираловидно по часовниковата стрелка подобно на раковина.
Отляво, триетажната сграда на „Сотбис“ граничеше с някакъв склад, а отдясно - с месарница. Под стряхата на месарския магазин имаше фреска, която се стори позната на Харват. Преди да сети къде я е виждал обаче, бравата на входната врата с жужене се отвори и Джилиън се вмъкна вътре.
Вътре помещенията имаха неочаквано съвременен вид и бяха в пълен контраст с похабената фасада. За действителната възраст на сградата намекваха единствено износените от времето дървени подове, полирани до такава степен, че наподобяваха оцветени в меден нюанс огледала. Редици халогенни лампи осветяваха най-различни картини и скулптури, изложени на фона на голите бели стени. Лъскавата гладка алуминиева рецепция беше разположена пред матирано стъкло с гравираната емблема на „Сотбис“. Зад гишето стоеше безупречно облечена млада жена, а от двете и страни бяха изправени двама охранители в стегнати черни униформи. В никакъв случай не бяха обикновени ченгета. В погледа им безпогрешно се четеше предупреждението „Не се бъзикай с мен“. Ако съдеше по картечните пистолети „Хеклер и Кох”, модел МР5, преметнати през рамото им, защитните жилетки на гърдите им и беретите 40-и калибър на хълбоците им, техните работодатели приемаха охраната на това крило много на сериозно. Харват знаеше, че стойността на складираните в сградата произведения на изкуството беше астрономическа.
Джилиън се представи на секретарката, а Харват кимна любезно на двамата излъчващи могъщество охранители. Никой от тях не отвърна на поздрава му. И двамата не отлепяха преценяващите си очи от него.
- Да, добре - отвърна привлекателната рецепционистка, след което постави на място телефонната слушалка и се обърна към Джилиън. - Кабинетът на доктор Дейвидсън е на най-горния етаж в дъното на коридора. Моля, покажете документи за самоличност.
Джилиън и Харват представиха паспортите си. Жената копира информацията и дигиталните снимки на двамата посетители. Няколко мига по-късно машината зад бюрото и изплю две ламинирани карти.
- Ще бъдете ли така любезни да закачите тези посетителски пропуски на дрехите си? - помоли жената Джилиън. - Можете да се качите горе.
Те мълчаливо се заизкачваха по тясна вита стълба. Щом стигнаха до третия етаж, сякаш стъпиха на снимачната площадка на ,, Тримата мускетари”.
Грубо издяланите дъски на дюшемето кореспондираха с дървените греди по ниския таван. Маслени платна от осемнадесети век, изобразяващи живота в кралския двор, пасторални сцени и най-различни натюрморти висяха в позлатени рамки по продължение на двете стени на коридора. Под картините имаше по някой антикварен стол или колекция от книги с кожена подвързия, струпани артистично върху яки маси в рустикален стил. Ако не беше съвременното халогенно осветление, Харват можеше да се закълне, че са се върнали назад във времето.
Кабинетът на Дейвидсън беше отдясно в дъното на коридора. Когато приближиха тежката дървена врата, Харват почука и отвътре се чу глас, който ги покани да влязат. Доктор Моли Дейвидсън стана от бюрото си, за да посрещне двамата гости. Видът ѝ никак не отговаряше на предварителните представи на агента.
Тя беше поне с пет сантиметра по-висока от него и с дългата си руса коса и загоряла кожа приличаше повече на плажна волейболистка, отколкото на един от най-изтъкнатите експерти по древни оръжия и снаряжение в света.
- Доктор Дейвидсън - Джилиън протегна ръката си, след като тримата се срещнаха в средата на кабинета. - Аз съм доктор Алкът, а това е Сам Герин. - Тя използва името, под което пътуваше Харват.
С необичайната си дължина, наклонения таван и сгушените под стрехи прозорчета кабинетът напомняше на типична парижка мансардна или chamber de bonne, предназначена за складиране на домакински вещи. Дългото помещение изглеждаше така, сякаш беше използвано от “Сорбис” най-вече за хранилище, но някой беше събрал по-голямата част от мебелите и картонените кашони в дъното, за да разчисти място за лондонския специалист по древни оръжия.