Харват пъхна ръце в джобовете на якето си, заклати пети напред-назад и отвърна безгрижно:
- Аз ли? Просто чакам метрото.
- Чакаш проклетото метро? Нали знаеш, че в тази част града то минава под земята?
- Много добре знам - каза Харват и продължи да се пощи ща. - Ако видиш да идва автобусът за „Пикадили“, нали ще бъдеш така добра да ми кажеш?
- Нямаш проблем.
Джилиън пристъпи към входа на безистена и се загледа в проливния дъжд, който тропаше по покривите на паркираните коли. Някъде в далечината от време на време проблясваха светкавици, придружени от гръмотевичен тътен. Джилиън започна да отброява секундите между тях. Бурята ги приближаваше и безпокойството ѝ растеше. Тя стоеше и се взираше в дъждовната улица, а мислите ѝ се върнаха към нощта, в която изгуби и родителите си, и баба си.
- Французите наричат това „danse macabre“ - обясни Харват, който помисли, че Алкът се вглежда в зловещата фреска под стрехите на отсрещната сграда. - Това означава…
- „Танцът на смъртта“ - довърши тя.
Харват излезе от сенките на безистена и застана до нея.
- Познаваш ли я? - поинтересува се той.
- Разбира се. Това е може би една от малкото популярни художествени алегории в областта на палеопатологията. През четиринадесети и петнадесети век хората са вярвали, че скелетите се вдигат от гробовете си, за да изкушат живите да се присъединят към тях в мистериозен танц, който завършва със смърт. Никой не бил имунизиран. Всеки можел да се поддаде на този зов, от папата до простолюдието. Фреските служели като ,,memеnto mori”.
- Какво е ,,memento mori”?
- Най просто казано, напомняне, че каквото и да направим през живота си, всички ще умрем. Смята се, че фразата произхожда от триумфалните шествия в Римската империя. Докато преминавали по улиците, генералите победители били придружавани от роб, който не преставал да им повтаря като заклинание ,, Помни, че си смъртен“. Така са ги връщали към действителността, предполагам.
- Интересно. Знаеш ли къде се намира най-старата подобна фреска?
Джилиън се извърна към него и отговори:
- В Германия. Наричат я „Totentanz“. Представлява празник на живите и мъртвите.
- Всъщност - поправи я Харват - първото изображение на danse macabre е било създадено през 1424 година. Намира се на три пресечки оттук, в Църквата на светите младенци.
- Откъде знаеш?
- Бил съм в Париж няколко пъти. Обичам да научавам интересни факти от историята на местата, които посещавам.
- Сигурен ли си, че първият danse macabre е нарисуван тук?
- Проверих още веднъж този следобед - отвърна Харват. Една светкавица освети лицето му.
Джилиън мислено отброи секундите до гръмотевицата.
- Предполагам, че това има нещо общо с нашия план?
- Донякъде.
- Как така?
Земята под тях започна да тътне от звука на приближаващия се влак на метрото.
- Ще ти кажа след малко - обеща Харват и извади чука изпод якето си. - Но сега трябва да хванем влака.
ГЛАВА 32
Докато Джилиън държеше улицата под око, Харват използва шума от метрото, за да прикрие трите яки удара с чука, с които успя да разцепи тежката дървена врата с дебела метална брава. Толкова ѝ трябваше, за да поддаде. Вратата към апартамента на последния етаж беше доста по-лесна за разбиване.
Скот извади инструментите си и обясни на Джилиън, че при първото им идване в „Сотбис“ през деня е забелязал, че под стрехата на сградата, в която се намираха, има същата фреска danse macabre като зданието отсреща. Това го подсети за една история, която прочел преди време. В нея се разказало как французите са се справили с тленните останки от гробището на „Светите младенци“, когато то се препълнило и трябвало да се търси място за новите покойници.
Първоначално ги полагали в прилежащи към църквата костници, но много скоро и те вече не вършели работа. Затова започнали тихомълком да изкупуват сградите в околността и да ги използват като тайни костници. Понякога зазиждали телата в стените, а апартаментите давали под наем, за да възстановят част от разходите си. Друг път оставяли труповете на горните два етажа и отдавали долните. Всичко вървяло добре, докато стените и подовете не тръгнали да загниват и във всекидневните не започнали да падат трупове.
Зазиданите тела падали дори от общите стени в съседните сгради. Точно тогава Париж открил изход от ситуацията. Вече били престанали да добиват камъни в каменоломните под десния бряг, защото се страхували, че изровените тунели са го отслабили така, че всеки момент може да рухне. Но те били идеалното място за преместване на съдържанието на костниците. Мъртъвците били извозвани с каруци по тъмно, черепите и костите били струпвани в тунелите и - voila - така се родили парижките катакомби.