Гледката на фреските по-рано през деня накарала Харват да се замисли. Той открил клуба, където работел диджеят от съседния апартамент, и научил, че през следващите два дни човекът ще устройва рейв парти в Кале. След това направил малко проучване в Националната библиотека и разбрал, че всички сгради в този квартал са на възраст поне няколко века. Стената, отделяща апартамента от кабинета на Моли Дейвидсън, е била строена по същия начин, както са строели и преди повече от петстотин години - от камък и хоросан.
- Дано имаш по-голям чук, ако се каниш да направиш онова, което си мисля - подметна Джилиън, щом Харват отвори капака на големия пластмасов куфар и го отметна назад.
Освен още едно оръжие, Озан Калъчкъ му бе осигурил и още друго. В куфара лежеше инструмент, наречен „скоростна бетонорезачка”, или РАПТОР. Приличаше на голям пожарогасител с дълъг накрайник. На практика това беше газов пистолет, задвижван от хелий, който можеше да изстрелва стоманени пирони със скорост километър и половина в секунда, пет пъти по-бързо от скоростта на звука и да пробива бетон с дебелина над петнадесет сантиметра.
- Какво е това по дяволите? - изненада се тя.
- Нашият пропуск за съседния апартамент - отвърна Харват като извади от куфара дълъг черен заглушител и го зави на накрайника на раптора. - Трябва ни още нещо.
Отиде при една купчина щайги за мляко, пълни с музикални дискове. Когато започна да ги разглежда, каза:
- Първо трябва да премахнем гипсовата мазилка, а после с помощта на раптора ще пробием стената. Но дори и с този заглушител пак ще вдигнем доста шум. Не искам да завися от разписанието на метрото, за да прикрием звука. А и обичам да си подсвирквам нещо, когато работя. А ти?
- Зависи от мелодията - отговори тя.
Харват извади един диск, озаглавен „Най-големите фънк хитове“ на Джордж Клинтън, показа ѝ го и попита:
- Какво ще кажеш за Маестрото?
ГЛАВА 33
Харват завъртя стереоколоните към стената и наду музиката докрай.
Не само че беше страхотно да нанасяш удари с чук в ритъма на фънка, но и песен като „Атомното куче“ имаше достатъчно баси, за да заглушат всякакви звуци, които биха могли да бъдат чути на третия етаж на сградата на „Сотбис“. Колкото и грубо да беше нахвърлял плана си, Харват се чувстваше сравнително уверен, че ще успеят да проникнат вътре и да излязат, без да бъдат усетени, и че до сутринта никой няма да разбере за тяхното влизане с взлом. Но тогава вече нямаше да има значение. Щяха да разполагат с това, което им беше необходимо, за да тръгнат по следата на онзи, който беше дал на „Сотбис“ артефактите.
Когато отстрани мазилката, Харват се захвана с раптора. След като изкърти няколко големи парчета камък, той извади от брезентовия сак комплект сгъваеми титаниеви пръти и система от скрипци и въжета. Заедно с Джилиън използваха малки лостове, с които разкъртваха и освобождаваха камъните от хоросана, след което обгръщаха всеки един от тях с мрежа от ремъци и ги спускаха внимателно откъм своята страна на стената. Минаха два часа и половина, преди да успеят да разчистят достатъчно голям проход, за да могат да пропълзят през него. Харват събра оборудването си, проби възможно най-безшумно мазилката от страната на „Сотбис“ и се промъкна в кабинета.
С помощта на филтрирания син лъч на своя фенер „Шурфайър“ той стъпи в кабинета на Моли Дейвидсън, следван от Джилиън. Дъждът шибаше прозорците и във вътрешността на помещението проникваше оскъдна светлина от улицата. Вътре цареше хаос от сенки и по някаква причина миришеше различно. Беше някаква смесица от зловония, които Харват не можеше да определи с точност - на разтопена пластмаса и още нещо, с не толкова силна, но отчетлива миризма. Присви го под лъжичката, макар да не знаеше защо. Онзи тих глас в подсъзнанието му, който никога не го беше подвеждал, се опитваше да му каже нещо. Докато двамата се придвижваха из стаята, косата на тила му настръхна.
Скот плъзна лъча на фенера си по дългата маса и забеляза, че артефактите са все още върху нея. Това му се видя странно. Защо Дейвидсън не ги е прибрала и заключила?
Докато се промъкваха към бюрото ѝ, агентът видя нещо, което го накара да замре на място. Синият филтър на фенера караше някои вещества да изпъкват на тъмно.
Първо забеляза пръските по стената. Сякаш някой беше изтръскал срещу нея добре накисната бояджийска четка. Когато завъртя фенера към пода и го плъзна напред, лъчът освети голяма, тъмна локва, която се разрастваше откъм бюрото на Дейвидсън. Внезапна мълния озари помещението за частица от секундата - достатъчно, за да покаже проснатото, обезобразено тяло и захвърления боен чук.