- Ще го приема като съвет - отвърна той и премести слушалката на другото си ухо. - Е, с какво мога да ти помогна?
- Чувал ли си за компания за сателитни снимки на име „Спот Имидж “?
- Разбира се. Работели сме с тях. Защо?
- Имаш ли някой познат там?
Макколиф помисли за миг.
- Познавам няколко души. Американското им представителство е наблизо, в Шантили, Вирджиния. Какво ти трябва?
Харват, който беше разгледал запазените от Мари вестникарски изрезки за изчезването на Бернар и последвалото издирване, каза:
- Работя в чужбина по един случай с изчезнал човек. Името му е Бернар Лавоан - Л-А-В-О-А-Н. Изчезнал е с още двама души преди повече от година по време на експедиция в Алпите. Поръчал е много сателитни снимки на „Спот Имидж” и се надявам, че това ще хвърли известна светлина върху мястото на неговото изчезване.
- Защо не им се обади някой от Департамента за вътрешна сигурност?
- Защото случаят е личен, Кевин. Не работя официално.
От другата страна на линията Макколиф замълча.
- Заклеваш се, че между теб и сестра ми не е имало нищо, нали?
- Господи, Кевин! Да, кълна ти се.
- Добре - отговори той. - Дай ми някакви координати за връзка с теб. Ще видя какво мога да направя.
Харват продиктува на Макколиф хотелския номер, благодари му и затвори телефона. Джилиън го погледна и каза:
- Ами сега?
- Сега ще чакаме.
ГЛАВА 42
Хамтрамк,
щата Мичиган
Америка се бе отнесла добре с Касим Наджар, даже много добре. Веригата му от хранителни магазини и бизнесът му с поръчки на храна по интернет процъфтяваха. Трите му деца следваха в най-престижните американски университети. Той беше смятан за стълб на своята предимно мюсюлманска общност в предградията на Детройт. В Америка всичко беше възможно и Касим беше доказателство за това.
Избягал от раздирания от войни Судан, той имаше почти стереотипната история на емигрант, който се бе измъкнал от мизерията. Беше дошъл в Щатите само с дрехите на гърба си и за двадесет и пет години беше изградил династия, глезейки всички, които изпитваха носталгия към изгубената си родина. По отношение на продуктите, които Касим излагаше на своите рафтове, в каталога или на уебсайта си, той не ощетяваше никого. Беше натрупал състоянието си, доставяйки храна за мюсюлманите. Люти чушки от Индонезия, шамфъстък от Иран, фурми от Либия, специално хлебно брашно от Ирак - Касим Наджар не се притесняваше от трудностите при вноса им. Той не се отказваше лесно и успехът му се дължеше наполовина на тази негова упоритост.
Другата половина беше балансът, който бе постигнал в живота си. Макар никога да не се беше стремял към това, Касим се гордееше, че е пример за подражание за мюсюлманите от неговата общност. Почти всяка седмица някой клиент, колега или събрат по вяра му задаваше главния въпрос, който изглежда владееше съзнанието на всеки мюсюлманин в Съединените щати: ,, На какво трябва да съм верен? На исляма или на Америка? Какво съм преди всичко: мюсюлманин или американец?“
Макар да му бяха задавали този въпрос хиляди пъти, той винаги подхождаше с необходимото внимание, сякаш го чуваше за първи път. Отвръщаше по един и същи начин, задавайки друг въпрос. ,,Ако имахте две деца, които са еднакво надарени, хубави и многообещаващи, на кое от тях бихте посветили цялата си любов?”
Това, разбира се, беше риторичен въпрос. Касим Наджар бе убеден, че не е нужно да се избира между двете. Живееше в Америка и можеше да обича еднакво и втората си родина, и ислямската вяра. Двете не се изключваха взаимно, както мнозина вероотстъпници се опитваха да убедят праведните мюсюлмани. Мъдрият му отговор често будеше усмивка и простичко кимване с глава от страна на питащия и допринасяше за неговата репутация като един от най-умните мъже в Хамтрамк.
Тази репутация обаче беше поставена на карта, когато в качеството си на съосновател на Ислямския център „Ал-Ислах“ в Хамтрамк Касим предложи да се поиска разрешение от градската община за излъчване на мюсюлманския призив за молитва по високоговорители, монтирани на фасадата на центъра. Разгорещеният спор по този въпрос влезе в новинарските емисии.
Много от мюсюлманите в Хамтрамк счетоха Касим за глупак заради това, че моли за разрешение за нещо, което смятаха за свое изконно право. Според общинската наредба за шума, както и според градската харта, която защитаваше свободата на вероизповеданията, центърът, така или иначе, имаше право да излъчва призива за молитва. Това приканване траеше само две минути и според тях не се отличаваше от звъна на християнските църковни камбани.