Касим, от своя страна, беше достатъчно умен, за да предвиди, че този въпрос има потенциала да доведе до разкол в мултиетническата и мултирелигиозна общност и искаше да го разреши веднага. От името на авторитетите в своята общност той се обърна към градския съвет на Хамтрамк с искане призивите за молитва да бъдат регламентирани, преди още да бъде повдигнато и едно възражение. По този начин бе демонстрирал добронамереност и чувствителност към правата на другите и най-вече добросъседско отношение. Това неимоверно много спомагаше за положителния имидж на мюсюлманската общност след терористичните нападения от 11 септември не само в щата Мичиган, но и в цяла Америка като цяло.
От време на време се намираше някой, който да попита Касим дали усилията му не са били напразни. Той неизменно се усмихваше по своя многозначителен начин и изваждаше износения си кожен портфейл. От него измъкваше вестникарска изрезка със статия на „Детройт Нюз“, която, според него, беше допринесла за каузата им повече от всичко останало. За мнозина друговерци повикът за молитва не бе нищо друго, освен неразбираем шум. „Детройт Нюз“ беше променил това отношение и бе широко коментирана в електронните медии и препечатвана в световната преса. Касим прочиташе гордо превода на призива за молитва, с който се бяха запознали милиони хора по света: ,, Преди всяка молитва човек, наречен мюезин, се качва на минарето на джамията и изпява четири пъти: „Бог е велик“. След това два пъти: „Свидетелствам, че няма друг Бог, освен Аллах“. Следва ,, Елате да се помолим“, повторено два пъти. После мюезинът изпява още два пъти „Елате и благоденствайте“ и „Бог е велик“, и завършва с „Няма друг Бог, освен Аллах“.
Разбира се, хората, на които Касим четеше статията, нямаха нужда от превод на призива за молитва. Те вече знаеха смисъла му, но не можеха да омаловажат чувството на гордост на този човек, който беше направил религията и ритуалите на исляма малко по-достъпни за останалата част от света.
Касим погледна часовника си и видя, че наближава пет сутринта. Беше прекарал цялата нощ в своя склад, разопаковайки стоката, пристигнала предишния ден. Това беше първата партида от специална серия доставки - върхово постижение в кариерата му. Беше сключил сделката до голяма степен благодарение на международната известност, която си бе спечелил с популяризирането на призива за молитва.
Точно както британският двор удостояваше конкретни търговци с честта да бъдат официални доставчици на короната, един доста радикален принц от огромното саудитско кралско семейство на име Хамал беше посочил неколцина изтъкнати бизнесмени, които да снабдяват със стоки не семейството му, а световната мюсюлманска общност като цяло. Първият и единствен търговец в Съединените щати, отличен с почетната привилегия беше Касим Наджар.
Наред с това той получи изключителни дистрибуторски права за Северна Америка за първия продукт, финансиран от саудитското кралско семейство - бутилирана вода от таен извор, открит в земите на свещения град Мека, за който се твърдеше, че е утолявал жаждата на самия пророк Мохамед. Приходите от продажбите на светата вода се насочваха към ислямски благотворителни дружества по света. Както беше изтъкнато в официално съобщение до всички джамии по света, свещен дълг на всеки мюсюлманин - мъж, жена и дете - било да купи и изпие поне една бутилка вода от тайния извор в Мека преди настъпващия през есента празник Рамадан.
Касим наистина се бе постарал да си осигури ексклузивния договор за разпространение на светата вода в САЩ. Всеки правоверен, желаещ да се сдобие с нея, трябваше да дойде в местната джамия, която пък щеше да я закупи от него. Договорът щеше да го направи още по-богат, отколкото беше в момента. Онова, което не му харесваше обаче, беше, че саудитците настояваха да продава водата само на определени джамии в САЩ, одобрени от тях, които проповядваха сунитската вяра. Нямаше право да продава водата на шиитски джамии.
В допълнение, партньорите му от Саудитска Арабия настояваха компанията на Касим да поеме разпространението на няколко тона подправка, известна като „махлеб“. Тя се добиваше от черешови костилки и от известно време се произвеждаше в Съединените щати, но явно саудитците смятаха, че е необходима чиста мюсюлманска версия. Очевидно търговската марка вече се ценеше не само в американските компании. Днес - вода и подправки, утре - обувки за тенис и часовници. В интерес на истината, Касим беше много доволен, че мюсюлманският свят постепенно влиза в ритъма на съвремието. Той не се съмняваше, че ако клиентите му имаха избор, биха предпочели мюсюлманския продукт ,, махлеб“, а не масовия.