- Дадено. А сега, ще ми намериш ли копия на последните фотографии, заедно с всички съпътстващи данни?
- Вече го направих. Само ми трябва имейл адресът ти и веднага ще ти ги изпратя.
Харват даде на Макколиф един от адресите, които използваше, когато пътуваше, и отново му благодари за помощта.
Щом затвори телефона. Джилиън влезе в кабинета.
- Мари каза, че са ти са обадили. Какво става?
- Успяхме да проследим последните сателитни снимки, с които са работили Бернар и Елисън. Май ни чака катерене.
След като използва компютъра и принтера на един от съседите на Мари Лавоан, за да изтегли информацията от сателита, Харват прекара четиридесет и пет минути в стаята с алпийското снаряжение на Бернар, където събра всичко необходимо за експедицията. Макар че повечето гости на хотела обикновено си носеха собствена екипировка, Лавоан имаха всичко за онези, които идваха неподготвени. Харват успя да намери не само боти, но и якета ,, Хели Хенсън“ и ветроустойчиви панталони, които станаха и на Джилиън, и на него самия.
До парчетата тиксо с поредиците от числа, залепени на похабената кухненска маса, Харват разгърна няколко от картите на Бернар и току-що получените сателитни снимки. Изведнъж добиха много по-ясна картина за мястото, където Елисън беше съсредочил търсенето си. Харват нямаше представа какво ще открият с Джилиън, когато стигнат дотам, но се питаше дали спасителните екипи бяха разполагали с информацията, която сега притежаваха, са можели да спасят Бернар и останалите от групата му. По някаква причина той се съмняваше в това. Нещо му подсказваше, точно както и на Мари Лавоан, че изчезването на всички участници в експедицията не е случайно.
Тъй като щеше да им отнеме поне два часа, докато стигнат до Кол дьо ла Траверсет, Харват бързо разпредели багажа. Джилиън щеше да носи по-леките неща, като сигнални ракети, храна и аптечка за бърза помощ в туристическата раница марка „Кива“, а той взе една от по-големите раници на Бернар с вътрешно скеле, в която прибра всичко останало.
Мари увещаваше Харват да отложи пътуването поне за ден-два, докато се освободи никой от местните планински водачи, приятели на Бернар, за да ги придружи. Скот отвърна, че би бил благодарен, ако се намери такъв, но не може да си позволи да чака. А и тренировките при зимни условия, през които беше преминал при тюлените, го бяха превърнали в опитен катерач. Беше уверен, че по пътя би могъл да научи Джилиън на всичко, което тя не знаеше. Ако се натъкнеха на препятствие, което не биха могли да преодолеят, тогава просто щяха да се върнат обратно.
На пръв поглед планът му изглеждаше добре премислен и безопасен, но подсъзнателно Харват си даваше сметка, че много фатални експедиции са започвали със същото измамно усещане за сигурност. В катеренето нямаше място за прекомерна самонадеяност, защото планината беше безмилостен противник, който не се интересуваше дали ще живееш, или ще умреш.
ГЛАВА 44
Изкачването до Траверсет бе стръмно, опасно и изключително трудно. И Харват, и Алкът на няколко пъти губиха опора под краката си. Морените бяха осеяни с отломки от остри камъни и назъбени късове шисти. Далеч пред тях се извисяваше връх Монвизо. Сред сгъстяващата се пелена от тежки облаци, които се струпваха около него, снежният му силует изглеждаше още по-заплашителен. Харват знаеше, че ще се сблъскат с лошо време. Преди да тръгнат, Мари им беше казала метеорологичната прогноза - боговете не гледаха благосклонно на авантюрата им. Можеха само да се надяват, че ще се движат достатъчно бързо, за да изпреварят бурята.
Когато най-накрая стигнаха до прохода, бяха капнали от умора. Намираха се в зоната на вечните снегове, но им бе все едно. Свалиха раниците си и потърсиха място, където да полегнат. Харват извади една от бутилките с вода и я пресуши на три големи глътки. Обезводняването беше една от най-честите последици от изкачването на големи височини. Той погледна към ръкавиците си, чиито длани бяха продрани на ивици. В същото състояние бяха и ръкавиците на Джилиън. Харват извади от раницата си ролка армирана лента, закрепи криво-ляво ръкавиците си и после я подхвърли на Алкът.
Щом и тя залепи нейните, двамата отново нарамиха раниците и продължиха нагоре. Ако обърнеха поглед назад, назъбените канари и скалните струпвания щяха да им се сторят като дансинг в сравнение с онова, което ги чакаше. Проходът лъкатушеше покрай северната страна на Монвизо, ветровете набираха страшна сила, а снегът под краката им изведнъж отстъпи място на леда. Отново направиха почивка. Докато Джилиън ядеше храната, която Мари им бе опаковала, Харват извади два чифта котки. Когато се увери, че са стабилно прикрепени към обувките им, отново поеха на път.