Може би краката и се движеха малко несигурно, но и правеше чест, че следваше указанията безпрекословно и не спря нито веднъж. Подобно на много новаци алпинисти, тя се страхуваше да отпусне докрай тялото си в седалката и затова стискаше въжето много по-здраво от необходимото. Харват я насърчаваше да го направи, но едва когато ръцете и раменните мускули започнаха да я болят, тя си позволи да се облегне назад.
Това не бяха най-добрите условия за първо спускане с виещия вятър, който блъскаше телата им и заплашваше да ги удари в отвесната скала пред тях, но Джилиън се справяше изненадващо добре. Личеше и, че е уплашена, но овладяваше страха си и се концентрираше върху онова, което той ѝ казваше да прави. Беше изключителна добра ученичка.
Харват също имаше опасения относно спускането им, и то най-вече заради метеорологичните условия. Планинската мъгла се сгъстяваше и силно намаляваше видимостта им. Нямаше как да разберат дали ще стигнат до някаква опора за краката, преди да им свърши въжето. Тъкмо затова трябваше да слизат полека. Последното, което им трябваше сега, беше някой от тях да счупи крак или нещо по-лошо.
Двадесет и пет метра по-надолу мъглата се разреди и след още десетина метра под краката им се откри широка, полегата площадка. Харват се освободи от осигурителния ремък, който го свързваше със седалката на Джилиън, и леко ускори спускането си. Когато тя успя да го достигне, котките му вече бяха здраво забити в твърдия сняг долу.
- Да не сме сбъркали? - попита Джилиън, щом се изправи и се огледа разочарована. - Тук няма нищо.
- Не се знае - каза Харват, след което извади от грейката си една от сателитните снимки и се вгледа в нея. - Минало е повече от година. Когато става дума за сняг и лед, това е много време.
Джилиън наблюдаваше Харват, който извади още две въжета от раницата и фиксира поредната серия точки за закрепване, като заби клинове в скалата зад тях. Той подсигури въжетата, които бяха използвали досега, за да не ги отнесе вятърът, и се захвана със следващия етап - подготовката за ново спускане.
След като закрепи здраво въжето и седалката на Джилиън, а после и своите, той огледа мястото. Широката полегата платформа започваше от мястото, където бяха застанали, и се издигаше настрани под наклон. Първият въпрос изникна в ума му, беше докъде стига. Измъкна от раницата си предмет, наподобяващ сгъваема ски щека, и разгъна телескопичната сонда за лавини в цялата ѝ дължина, докато достигне скалата.
- Какво правиш? - осведоми се Джилиън.
- Виждаш ли как ледът се издига нагоре? - посочи той издатината пред тях.
- Да.
- Това образувание, приличащо на рампа или вълна, се оформя, когато се редуват топене и замръзване на леда. Натрупва се много бързо и може да бъде изключително крехко.
- И какво смяташ да правиш? Да изпиташ якостта му?
Харват кимна.
- Шегувах се - каза тя. - Ами ако пропадне?
Харват я опаса около кръста три пъти с въжето си и го завърза с двоен възел. Когато огледа отново дали точките и за закрепване са фиксирани здраво, подхвърли:
- Тогава ще се радвам, че си вързана за мен.
След като ѝ показа как правилно да развива въжето, взе сондата и започна да се отдалечава от скалата по продължение на ледената площадка.
Докато се придвижваше, под котките му се пропукваха и отчупваха големи късове втвърден, покрит с лед сняг. Стъпките му пробиваха коравата снежна покривка и звучаха като изстрели, които надвиваха свистенето на вятъра. Харват погледна няколко пъти зад гърба си, за да се увери, че Джилиън държи здраво осигурителното въже.
Проверявайки на всяка крачка здравината на снежната повърхност пред себе си с лавинната сонда, той напредваше мъчително бавно. Сякаш се катереше по хлъзгав, стръмен, заснежен покрив. Острите зъби на котките подпомагаха придвижването му, но Харват се тревожеше да не пропадне цялата повърхност под краката му. Продължи да върви напред, опитвайки се да не мисли за това.
Постепенно установи равномерен ритъм, първо забождаше сонда, после правеше крачка, отново - сондата, пак крачка Това придвижване имаше хипнотичен ефект върху Харват и той буквално трябваше да разтърси глава, за да съсредоточи ума си върху онова, което правеше. Най-сетне стигна до върха на склона, спря и се огледа наоколо, доколкото бе възможно през засилващия се снеговалеж. От едната му страна високо в небето се извисяваше Монвизо, а от другата склонът сякаш слизаше стремглаво надолу и стигаше до голямо ледено поле.