Той внимателно свали от шията на загиналия гид малък медальон.
- Каква ирония - отбеляза той, като поднесе медальона към очите ѝ. - Свети Бернар, покровител на планинарите, алпинистите и скиорите.
Джилиън тъжно поклати глава.
- Мисля, че Мари ще иска да го запази - каза Харват.
- Прав си - отвърна тя и се отдалечи от труповете. Нямаше желание да ги гледа, а и в другия край на малката зала имаше нещо, което беше привлякло погледа ѝ.
Харват прибра медальона в грейката си и пребърка джобовете на Бернар, където откри чифт древни златни гривни, украсени с аметисти и малки късчета млечно бял мрамор. На тях беше изобразена същата вълча глава с усукани около нея усойници, каквито бяха видели и на нагръдниците. Явно имаха специално значение и той разбираше защо Бернар ги е отделил. Видът на зъбения вълк обаче събуди у него известно безпокойство.
- Скот, ела тук - повика го Джилиън, като отново прекъсна мислите му. - Трябва да видиш това.
Харват пъхна гривните в джоба на якето си и отиде при Джилиън в другия край на залата, където тя се взираше в голям дървен сандък. Долната му част беше вкопана в монолитен леден блок.
- Виж това - посочи тя редицата резбовани фигури по капака му.
- Вълкът с увитите около него змии - каза Харват. - Същите като на нагръдниците.
- Именно. А тези плочки върху едната стена на сандъка сякаш разказват някаква история.
Харват се загледа в дърворезбата.
- Някой нарочно е разтопил леда отгоре - продължи Джилиън, - за да се добере до вътрешността.
Рисунките напомниха на Харват за рисунките за Свещения кивот от илюстрованите библии, които израилтяните носели в битките.
- Мислиш ли, че в този сандък са пренасяли оръжието на Ханибал?
- Има само един начин да разберем - каза тя и внимателно повдигна капака.
И двамата надникнаха във вътрешността на сандъка. Над капака нямаше нищо, освен сложна система от отделения.
- По дяволите - изруга Джилиън. Тя прекара още няколко минути в изследване на сандъка, след което прехвърли вниманието си върху изхода на един от тунелите и тръгна натам.
Харват остана при сандъка, опитвайки се да дешифрира изображенията. Те представляваха някаква алегория, но му беше трудно да проумее значението ѝ.
- Знаеш ли какво? - провикна се той през рамо, като продължаваше да се взира в плетеницата от резбовани фигури. - Не съм много сигурен, че това са изображения на вълци.
- Така ли? - отвърна Джилиън, чийто интерес беше погълнат от нещо, намиращо се в тунела. - Какво са тогава?
- Мисля, че фигурите са на кучета.
- Изглежда си сбъркал призванието си - разнесе се мъжки глас зад гърба му.
Това бе глас, който Харват познаваше почти толкова добре, колкото своя собствен. Той принадлежеше на човека, когото беше преследвал от месеци и който му беше устроил капан в Багдад и се опитал да го убие в Кайро, Лондон и Париж - Халид Шейх Аломари.
На Харват много му се щеше случващото се да е плод на въображението му, знаеше, че не е така. Щом се обърна и видя убиеца от Ал Кайда, застанал с автоматичен картечен пистолет в ръка, веднага се пресегна да извади собственото си оръжие. Сети се обаче, че за нещастие го беше оставил в раницата за по-голяма тежест. Неспособен да предприеме каквото и да е, Харват направи единственото, за което се сети. Изкрещя на Джилиън да бяга.
ГЛАВА 47
- Повикай жената обратно тук - заповяда му Аломари, щом Джилиън изчезна в един от тунелите. - Ако ми се наложи да тръгна да я търся, уверявам те, ще ѝ причиня смърт, толкова болезнена, колкото ще е и твоята.
- Начукай си го.
- Грешен отговор - отвърна убиецът, пристъпи напред, и удари Харват по лицето със своя тактически картечен пистолет марка „Щаер“.
Харват залитна назад и се облегна на сандъка. Само така можеше да запази равновесие.
- Да пробваме пак. Извикай жената да се върне. Веднага.
- Сам си я извикай, задник - озъби му се Харват, който усети вкуса на кръв в устата си.
Убиецът махна с оръжието си, подканяйки Харват да се отмести от сандъка.
- Както искаш. И без това няма да стигне далеч.
Харват се подчини и Аломари додаде:
- Достави ми голямо удоволствие да те гледам по телевизията. Жалко, че от „Ал Джазира“ не са успели да те хванат в анфас.
- Жалкото в случая е - отвърна Харват, свивайки ръка в юмрук, - че аз не успях да те хвана в анфас.
- Имаше тази възможност, но я изпусна, нали?
Този факт беше до болка известен на Харват.
- Как откри това място, дявол да те вземе?
- И преди съм идвал тук - каза Аломари, като вдигна картечния си пистолет и го насочи към гърдите на Харват. - Не мислех, че някога ще се върна, но преди нашата обща приятелка от „Сотбис“ да умре, ми предложи да повторя посещението си. Щях да дойда и по-рано, но ми отне време, докато намеря доктор, на когото да се доверя, за да извади куршума ти от рамото ми.