Прекараха следващите часове в тунелите в търсене на следи, водещи до мистериозното оръжие на Ханибал. Мълчаливото дирене, изглежда, помогна на Джилиън да си възвърне, макар и донякъде, емоционалното равновесие и временно да спре да се измъчва от онова, което бе извършила.
Тя се зае отново да проучва сложната дърворезба по стените на сандъка в опит да разгадае значението ѝ. Когато най-сетне заговори, тонът и беше съвсем делови. Беше съгласна с Харват, че сцените са алегорични, но не разбираше точното им послание. Имаше изображение на някаква магическа книга, която според нея би могла да е ,,Артхатастра“, но изтъкна, че все пак е специализирала палеопатология, а не иконография.
Същевременно тя се съгласи със Скот, че онова, което преди са взимали за изображения на вълци на нагръдниците, са всъщност кучета. Върху сандъка бяха изобразени не само озъбени глави, а и закривени опашки - отличителен белег на Саnis familiaris, която не се забелязваше у Саnis lupus.
Макар Харват да бе доволен, че са стигнали до едно и също заключение, това все още не обясняваше решението на Ханибал да използва образите на кучета, за да сплаши враговете си.
- Ханибал използвал ли е кучета в битките си? - поинтересува се той, докато продължаваха да изучават сандъка.
- Много от древните армии са ги използвали, но не мога да твърдя със сигурност, че това важи и за Ханибал. Дори да е така, не е било необичайно.
- Нищо особено плашещо.
- Така е. А и ако тази армия е използвала кучета, то къде са те? Няма никаква следа от тези животни. Нито една каишка или намордник - нищо.
Харват кимна в знак на съгласие.
- Каква е връзката тогава?
- Нямам представа - отговори Джилиън, която остави сандъка и прокара ръка през косата си. - Липсват твърде много вещи. Може да отнеме месеци, дори години, за да направим цялостни разкопки с подходящ екип, преди да открием отговорите, които търсим.
- Не разполагаме с толкова време.
- Какво да правим тогава?
Харват погледна часовника си. Без одеяла и без огън нямаше как да изкарат нощта.
- Трябва да се върнем.
- Ще ми се да бях взела камера - каза Джилиън.
- Може да има в някоя от чантите на предишната експедиция… - подхвана Харват, но спря веднага щом видя, че Джилиън клати глава.
- Вече ги проверих. Няма нищо. Дори да бяхме открили камера, батерията ѝ отдавна щеше да е изтощена.
Беше права. Харват не бе помислил за това
- Но има друго, което бихме могли да направим - додаде Джилиън. - Дай ми пикела си.
Харват ѝ подаде единия, с който беше трошил късове лед от стената, за да ги държи до лицето си.
- Какво смяташ да правиш?
- Ще събера проби.
- Проби от какво?
Алкът се запъти към един от тунелите, погледна през рамо и отвърна:
- От човешка тъкан.
ГЛАВА 49
Избраха наслуки петима войници. С онези, които бяха покрити с най-дебелия лед, се зае Харват. Освен това той се гласи да се заеме с най-зловещата задача - да отсече темето на всеки череп, за да може Джилиън да събере проби от мозъчната тъкан. Тъй като загадъчната болест включваше сериозен енцефалитен компонент, тя беше настояла, че е абсолютно наложително заедно с другите проби да вземат и материал от мозъка. Макар да разполагаха само с пикели, те действаха така, сякаш обработваха безценен диамант с най-прецизните инструменти в света.
Внимателното отношение на Джилиън беше продиктувано от уважението ѝ към древната история. При Харват - от уважение към събратята му по оръжие. Макар че навън дневната светлина вече гаснеше, никой от тях не прояви небрежност. Прецизно издълбаваха леда, докато стигнеха до замразената плът. Въпреки че Алкът не беше сигурна дали Алън Уиткоум ще успее да научи нещо от пробите, тя искаше поне да му даде възможност да ги изследва. Може би сред тези замразени тела лежеше ключът към загадката. Ханибал никога не би изпратил хората си в битка, без да ги защити от собственото им оръжие. Възможно беше тези войници - членовете на елитната му гвардия - да са били ваксинирани и тяхната ДНК би могла да разкаже на съвременния свят за могъщото оръжие, което са пренасяли.
Щом пробите бяха събрани, двамата бързо се върнаха към алпийското си снаряжение. Харват разхлаби въжето си и видя как тежката раница, висящата над главите им, го изтегли през втората серия осигуровки. Въжето прелетя със свистене през празното пространство на пропастта и се приземи с тъп звук точно до Джилиън.
Харват закачи самохватите и показа на Джилиън как се използват за катерене по въжето. Помагаше ѝ, докато тя не овладя умението, и после, след като отново свърза двете седалки с осигурителен ремък, започнаха изкачването. На около шест метра от върха Скот откачи раницата си от въжето и успя да провре през презрамките ѝ двете си ръце. Когато стигнаха остатъка от сриналата се ледена рампа, смениха въжетата, изкачиха се отново на тесния проход Кол дьо ла Траверсет, стегнаха багажа си и поеха обратно към „Мечата кожа“. Единственото осветление по трудния път надолу идваше от челниците им.