- Кой сте вие? - най-сетне промълви тя.
- Това не е важно - отвърна Харват. - Трябва да изчезваме оттук. Сега, като кажа ,,давай“, се втурваме към аварийния изход. Разбрахте ли ме?
Джилиън отново кимна с глава.
- Добре, пригответе се. Едно, две, три, давай! - изкрещя Харват, изтласка жената пред себе си и откри стрелба с широк радиус, та да прикрие и двамата, като внимаваше да не улучи някого от побягналите клиенти на магазина. Щом стигнаха до аварийния изход, агентът отвори вратата с ритник и издърпа Джилиън след себе си. Затичаха се по един от служебните коридори, докато не срещнаха аварийно стълбище и започнаха да се спускат по него, прескачайки по две стъпала наведнъж. Краката на Джилиън сякаш се движеха, независимо от нея, а волята ѝ беше напълно подчинена на силата на мъжа, когото следваше по петите.
Вместо да слязат по стълбите до приземния етаж и да се измъкнат от някой страничен изход, както тя си мислеше, те стигнаха до първия етаж и прекосиха магазина по цялата му дължина. Там Харват видя друга аварийна стълба, по която се спуснаха до приземния етаж, където я преведе през щанда за парфюми. Оттам се втурнаха към парадния вход, сливайки се с останалите изпаднали в паника купувачи.
Агентът светкавично огледа улицата през пелената от пороен дъжд и установи, че не само автобусите, но и таксита са претъпкани. Метрото беше алтернатива, но те нямаше как да се качат на тази спирка. Беше само въпрос на време Халид Аломари да разбере, че е бил надхитрен, и да обърне посоката на търсене. Трябваше да изчезнат от квартала възможно най-скоро.
Като стисна по-силно ръката на Джилиън Алкът, Харват я изведе от универсалния магазин и двамата тръгнаха по тротоара. Без своя надежден чадър “Бърбъри”, който бе изтървала някъде около щанда за бельо заедно с куфарчето си, Джилиън нямаше с какво да се предпази от дъжда. Вече беше измръзнала, измокрена и достатъчно уплашена. Опита се да измисли какво да каже - нещо, което би сложило край на цялото това безумие.
- Моля ви, пуснете ме.
Харват не я слушаше. Единствената му цел беше да се отдалечат максимално от Аломари, а това означаваше, че трябва да продължат напред, и то заедно.
Агентът не беше в състояние да се справи с опитния убиец. Беше изчерпал и последните си запаси от енергия и адреналин, заради което щеше да плати висока цена в най-скоро време. Желаеше да легне и да спи цяла седмица, но точно сега това бе изключено. Съзнанието, че смъртоносната болест всеки момент може да започне да бушува в Америка, беше достатъчен мотив да ускори крачките си.
Щом наближиха метростанция “Саут Кенсингтън”, Харват се сети, че все още няма представа накъде са се запътели. Не беше мислил толкова надалеч. Не можеха да скитат безцелно из Лондон цяла нощ. Трябваше им крайна точка.
- Трябва ни място, където да се скрием от дъжда - каза той повече на себе си, отколкото на нея. - Място, където бихме могли да поговорим. Някъде на тихо.
- Какво ще кажете за някой полицейски участък? - предложи Джилиън. - Там са достатъчно тихи, а и ще сме в безопасност.
- Не можем да отидем в полицията.
- Ние ли не можем? - събра смелост тя. - Или вие не можете?
- В момента е все едно - заяви Харват. - И двамата сме замесени.
Той се взря през пороя и успя да види табела на една кръчма на около пресечка от тях. След като метна поглед през рамо, той добави:
- По-нататък има кръчма. Може да поговорим там. Да вървим.
- Не искам да ходя никъде с вас - опъна се Джилиън. - Дори не зная кой сте. Единственото място, където ще отида, е полицията.
Харват беше нетърпелив да се махне от улицата и да се скрие от дъжда. Всеки момент мястото щеше да загъмжи от полицаи.
Вече чуваше сирените и макар грижливо да бе избягвал охранителните камери на магазина, не можеше да е сигурен дали някой от свидетелите не го е огледал достатъчно добре.
Трябваше му време да помисли и независимо дали му се искаше или не, поне в обозримото бъдеще той и Алкът щяха да се движат в комплект като сиамски близнаци.
Помисли си дали да не прибегне до пистолета и да ѝ каже, че няма и избор, но силовата игра само щеше да затрудни съвместното им придвижване. Беше необходимо жената да му повярва.
- Ако не влезете вътре с мен, не само ще поставите своя живот в опасност, но и този на Емир Токай.
Изражението на лицето и му подсказа, че с докоснал правилната струна Тялото ѝ престана да се съпротивлява и Харват успя да я вкара в сумрачната кръчма.
Глава 21
Наричаше се “Чепка грозде” и се оказа едно от най-старите лондонски заведения. Докато Харват водеше Алкът към една уединена маса в дъното, забеляза табела, на която пишеше, че е основано през 1777 година. Богатият интериор с дървена ламперия беше пропит с историята на Лондон и представляваше точно това, което човек очаква да намери в традиционна английска кръчма, просъществувала повече от две столетия.