- Джилиън спомена, че тази мистериозна зараза, с която имаме работа, наподобява болест, описана в някаква безскрупулна древна книга с рецепти, наречена “Артхашастра”?
- Да, така е.
- Струва ми се невероятно, че някой наш съвременник би се заинтригувал от подобно нещо. Изключвам учените, разбира се.
- Ще се учудите - отвърна госпожа Уиткоум, - но за някои хора „Артхашастра“ има практическо значение дори в наши дни.
Харват я погледна изненадано.
- За кого?
- Мога да ви дам отличен пример. Съвсем наскоро, преди две години, индийското военно министерство започна да финансира изследвания върху „Артхашастра“ с надеждата да открият онова, което наричат „тайната на ефективното подривно военно дело“, което включва и използването в днешно време на химически и биологични оръжия срещу враговете на Индия.
- Като Пакистан например - посочи Харват.
Ванеса кимна и продължи:
- Военни специалисти и учени от университета в Пуна са изследвали рецепта за смес от глигански очи и светулки, която трябвало да придаде на воините по-добри способности за нощно виждане. Друга рецепта предвиждала намазване на сандалите с лой от изпечена бременна камила или с птича сперма размесена с пепел от кремирани деца. Това щяло да помогне на притежателите на тези сандали да изминат стотици километри, без да се уморят.
- Не се обиждайте, но това е нелепо - реагира Харват, като същевременно се чудеше дали Съединените щати не трябва да търсят възможна връзка между болестта и Индия.
- Толкова ли нелепо ви се струва? - каза госпожа Уиткоум. - В недалечното минало американското правителство експериментираше с гени на мишка и плодна муха, за да бъде разработен вълшебен балсам, който да позволи на американските войски да вървят със седмици, дори месеци, без да заспиват.
- Ако го пуснат, аз ще съм първият, който ще се възползва, но откровено казано, това ми се струва пресилено.
- Разбира се, имате право на собствено мнение, но тези неща показват докъде са способни да стигнат държавите, за да спечелят преимущество, дори в нашата епоха - отвърна Ванеса.
- Вярно е - съгласи се Харват. - Но как би могла една книга да притежава такава мощ, дори в онези времена?
Ванеса изчака Алън отново да напълни чашите с вино и едва тогава отговори:
- “Артхашастра” е било демонично и вдъхващо огромен страх съчинение. Скандалната му слава се е носела из половината свят, точно според замисъла на автора му. Само споменаването, че някой владетел го притежава, било достатъчно да накара армиите на нашествениците да се обърнат в бягство. Познанието, съдържащо се в „Артхашастра“, давало огромна власт, а всички знаем поговорката: „Властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно.“
Харват кимна.
- Е имало много владетели и военачалници, които не са могли да устоят. Щом вкусвали от властта, която им предоставяла книгата, започвали да ламтят за още. Това породило кръвожадност. Много царе, които притежавали книгата, бързо изгубвали уважението си към човешкия живот, независимо дали той принадлежал на враговете им или дори на членове на собствените им семейства, заподозрени в заговори срещу официалната власт. Убивали безразборно. Но дори и най-кръвожадните сред тях все пак се ужасявали от някои рецепти в „Артхашастра“, с които не дръзвали да си играят. Една такава рецепта според мен играе някаква роля в нашия случай.
- Коя е тя? Каква е рецептата?
- Става дума за крайно смъртоносна отрова, за която единствените сведения в западните летописи идват от Александър Велики по време на похода му в Югоизточна Азия през Пакистан, предприет през четвърти век преди новата ера. Войските му се натъкнали на нещо невиждано до този момент - тъмноморава змия с много късо тяло и глава, бяла като мляко или сняг, според различните описания. Те наблюдавали змията и тя не показвала особено агресивно поведение, но когато все пак нападала, не използвала зъбите си, а бълвала отровата върху жертвата си.
- Бълвала? - повтори Харват.
Ванеса наклони глава настрана, сякаш за да каже: „Почакайте, има още“, и продължи:
- Щом отровата попаднела върху някой от крайниците, той започвал да се разлага и човек умирал много бързо, макар да се споменава за малък процент от жертви, които гаснели от бавна и мъчителна смърт в продължение на години, докато безпомощно гледали как телата им се разкапват от некрозата.