Когато колата му излезе от двора на университета, той се зачуди какво ли ще е усещането да наблюдава как Скот Харват умира.
Глава 27
Париж
Това несъмнено беше най-лошият полет, който Скот Харват беше преживял някога. Силната буря блъскаше самолета през цялото пътуване над Ламанша. Дори най-стоически настроените пасажери бяха сграбчили отчаяно облегалките за ръце на седалките си. От мястото, където беше седнал, Харват виждаше, че Джилиън Алкът бе на ръба да се разпадне. За по-голяма безопасност се бяха качили отделно един от друг на нискотарифен самолет на международното летище в Нюкасъл. Британската полиция щеше да търси мъж и жена, пътуващи заедно.
Щом кацнаха в Париж и преминаха през паспортния контрол и митницата. Харват най-сетне изпусна тиха въздишка на облекчение. За разлика от Алкът, той беше под чуждо име и с фалшив паспорт. Фактът, че тя успя да премине проверките, без да я спрат, вероятно означаваше, че полицията разполага само с нейни снимки, но още не бяха установили нейната самоличност. Имаха късмет, но не можеха да се надяват, че той ще ги съпътства вечно. Трябваше незабавно да постигнат някакъв напредък.
Париж обикновено допадаше на Харват с модните бистра на квартал Маре, уединените кафенета на Сен Жермен де Пре, опушените барове на Латинския квартал… Нямаше друг такъв град в света. Но докато таксито им разплискваше водата от огромните локви, през които преминаваше по пътя към “Сотбис”, Париж му се стори някак чужд. Имаше нещо различно в него… Нещо не беше както трябва. Може би заради светкавиците, които прорязваха необичайно черното следобедно небе. Харват беше виждал всякакво време в Париж, но не и такова. Когато таксито им спря пред една доста запусната фасада в квартал ,,Ле Ал“, вече ръмеше ситен дъждец.
- Дали не сме объркали мястото? - зачуди се Джилиън, вперила поглед в сградата.
Харват провери още веднъж листчето с адреса, което им беше дала Ванеса Уиткоум.
- Тук е - каза той, след което плати на шофьора, излезе от таксито и отвори вратата на Джилиън.
В зданието, пред което се изправиха, вероятно се намираха складът и отделът за реставрации. Видът му обаче беше много различен от бляскавата сграда на аукционната къща „Сотбис“ на улица „Фобур Сен Оноре“ - само на няколко крачки от парижкия хотел „Риц“. Тази занемарена, порутена постройка, която бе застрашително наклонена вляво (както много нейни посестрими във Франция), сигурно беше поне на триста години. Изглеждаше така, сякаш ще рухне и при най-слабия сеизмичен трус.
Когато се затичаха към входната врата, до ушите на Харват долетя силен грохот. И двамата усетиха как тротоарът затрепери под краката им. Скот се сети почти веднага, че стоят над една от многото линии на метрото, които се пресичаха при близката метростанция ,, Шатле ле Ал“.
Емил Зола нарекъл „Ле Ал“ „пъпа на Париж“ - уместен прякор за квартала, приютил най-големия градски пазар, където гражданите, ресторантьорите и търговците се стичаха всекидневно, за да купуват широкия асортимент от основни продукти, съставляващи парижкото меню. На практика „Ле Ал“ беше център на Париж със своето разположение непосредствено на север от Лувъра - точката, от която всички парижки административни райони, или арондисмани, се подреждат спираловидно по часовниковата стрелка подобно на раковина.
Отляво, триетажната сграда на „Сотбис“ граничеше с някакъв склад, а отдясно - с месарница. Под стряхата на месарския магазин имаше фреска, която се стори позната на Харват. Преди да сети къде я е виждал обаче, бравата на входната врата с жужене се отвори и Джилиън се вмъкна вътре.
Вътре помещенията имаха неочаквано съвременен вид и бяха в пълен контраст с похабената фасада. За действителната възраст на сградата намекваха единствено износените от времето дървени подове, полирани до такава степен, че наподобяваха оцветени в меден нюанс огледала. Редици халогенни лампи осветяваха най-различни картини и скулптури, изложени на фона на голите бели стени. Лъскавата гладка алуминиева рецепция беше разположена пред матирано стъкло с гравираната емблема на „Сотбис“. Зад гишето стоеше безупречно облечена млада жена, а от двете и страни бяха изправени двама охранители в стегнати черни униформи. В никакъв случай не бяха обикновени ченгета. В погледа им безпогрешно се четеше предупреждението „Не се бъзикай с мен“. Ако съдеше по картечните пистолети „Хеклер и Кох”, модел МР5, преметнати през рамото им, защитните жилетки на гърдите им и беретите 40-и калибър на хълбоците им, техните работодатели приемаха охраната на това крило много на сериозно. Харват знаеше, че стойността на складираните в сградата произведения на изкуството беше астрономическа.