Джилиън се представи на секретарката, а Харват кимна любезно на двамата излъчващи могъщество охранители. Никой от тях не отвърна на поздрава му. И двамата не отлепяха преценяващите си очи от него.
- Да, добре - отвърна привлекателната рецепционистка, след което постави на място телефонната слушалка и се обърна към Джилиън. - Кабинетът на доктор Дейвидсън е на най-горния етаж в дъното на коридора. Моля, покажете документи за самоличност.
Джилиън и Харват представиха паспортите си. Жената копира информацията и дигиталните снимки на двамата посетители. Няколко мига по-късно машината зад бюрото и изплю две ламинирани карти.
- Ще бъдете ли така любезни да закачите тези посетителски пропуски на дрехите си? - помоли жената Джилиън. - Можете да се качите горе.
Те мълчаливо се заизкачваха по тясна вита стълба. Щом стигнаха до третия етаж, сякаш стъпиха на снимачната площадка на ,, Тримата мускетари”.
Грубо издяланите дъски на дюшемето кореспондираха с дървените греди по ниския таван. Маслени платна от осемнадесети век, изобразяващи живота в кралския двор, пасторални сцени и най-различни натюрморти висяха в позлатени рамки по продължение на двете стени на коридора. Под картините имаше по някой антикварен стол или колекция от книги с кожена подвързия, струпани артистично върху яки маси в рустикален стил. Ако не беше съвременното халогенно осветление, Харват можеше да се закълне, че са се върнали назад във времето.
Кабинетът на Дейвидсън беше отдясно в дъното на коридора. Когато приближиха тежката дървена врата, Харват почука и отвътре се чу глас, който ги покани да влязат. Доктор Моли Дейвидсън стана от бюрото си, за да посрещне двамата гости. Видът ѝ никак не отговаряше на предварителните представи на агента.
Тя беше поне с пет сантиметра по-висока от него и с дългата си руса коса и загоряла кожа приличаше повече на плажна волейболистка, отколкото на един от най-изтъкнатите експерти по древни оръжия и снаряжение в света.
- Доктор Дейвидсън - Джилиън протегна ръката си, след като тримата се срещнаха в средата на кабинета. - Аз съм доктор Алкът, а това е Сам Герин. - Тя използва името, под което пътуваше Харват.
С необичайната си дължина, наклонения таван и сгушените под стрехи прозорчета кабинетът напомняше на типична парижка мансардна или chamber de bonne, предназначена за складиране на домакински вещи. Дългото помещение изглеждаше така, сякаш беше използвано от “Сорбис” най-вече за хранилище, но някой беше събрал по-голямата част от мебелите и картонените кашони в дъното, за да разчисти място за лондонския специалист по древни оръжия.
Покрай вътрешната стена бяха наредени работни плотове с микроскопи, лупи и множество други инструменти. Под прозорците имаше малка редица книжни рафтове. Центърът на стаята беше зает от огромна работна маса, поне два метра широка и двойно по-дълга. Половината от нея беше покрита с бели листа, върху които бяха сложени артефактите, изследвани от доктор Дейвидсън, в това число и нагръдниците.
Дейвидсън се ръкува и с двамата и затвори вратата след тях.
- Извинете за теснотията. Толкова място успяха да ми осигурят за това кратко време.
През затворените прозорци от улицата все още долиташе воят на профучаващите веспи и грохотът на дизеловите камиони за доставки. Харват дочу и приглушената мелодия на песен, която му се стори позната. Тя сякаш идваше от вътрешността на самото помещение. Известно време той се вслушва напрегнато, докато не се сети коя е. Беше фънк класиката от седемдесетте „Любов на въртележка“ на „Охайо Плейърс“. Ако доктор Дейвидсън държеше стереоуредба на някое скришно място, трябваше да ѝ се признае, че имаше добър вкус.
- Извинете и за този шум - добави Дейвидсън. - Собственикът на съседния магазин е дал под наем апартамента на горния етаж на млад диджей, който е вкъщи по цял ден, а после цяла нощ го няма. През половината от времето ми се налага да си нося работата вкъщи, за да избягам от глъчката.
Дейвидсън отиде до дъното на кабинета, удари силно с юмрук по стената и извика на френски на съседа си да намали музиката. Заповедта, изглежда, имаше ефект, защото след секунди вече се чуваше едва-едва.
На Харват не му хареса особено, че доктор Дейвидсън определя музиката на „Охайо Плейърс“ като шум.
- Съжалявам, че не можах да ви дам повече информация по телефона - продължи Дейвидсън, като се запъти към компютъра си и извади някаква кутия от едно чекмедже. - Но както ви споменах, днес следобед очаквах няколко ключови резултата от тестове. Предметите са у нас от седмица.