- Нали каза, че вътре имало шперцове? - полюбопитства Джилиън, която също беше притичала до багажника и надничаше във вътрешността на колата.
- Така е.
Харват извади от сака малък ковашки чук, дълъг около трийсетина сантиметра:
- Този ще отвори входната врата.
Джилиън го изгледа така, сякаш беше откачил.
- Нали разбираш, че когато те сравних с чук, който третира проблемите си като гвоздеи, говорех метафорично?
Харват не ѝ обърна внимание и пъхна чука под якето си.
- Сериозно ти говоря - настоя Джилиън.
- Знам.
- Кажи ми какво наистина си намислил.
- Казах ти. Ще използвам шперца си, за да отворя входната врата.
- А охраната?
Харват затвори ципа на сака и го метна на рамо. После грабна по-големия от двата куфара и даде знак на Джилиън да вземе по-малкия. Когато затвори задните врати на багажника, каза:
- Ако направим всичко както трябва, те няма и да разберат.
- Ако го направим всичко както трябва?
- Ще се надяваме, че тесните ти джинси няма да ти попречат да бягаш.
- Това ми хареса - каза Джилиън. - Знаеш как да се майтапиш с момичетата.
- Че кой се майтапи? - отвърна Харват и пое надолу по улицата.
Джилиън го засипваше с въпроси през целия път, но на него не му се говореше. Въпреки твърдата кожа на якето му, найлоновите дръжки на претъкания брезентов сак се врязваха в рамото му. Нямаше търпение да го свали на земята. За щастие, тежкият куфар марка ,,Сторм” имаше вградени колелца, които му позволяваха да го дърпа.
На Джилиън много ѝ се искаше да се довери на Харват, но не можеше да се отърве от чувството, че той действа безразсъдно. Да строшиш остъклените входни врати на „Сотбис“ с чук, беше най-безумният план, за който можеше да се сети. Нямаше да направят и пет крачки и въоръжената охрана щеше да ги погне. Тя тъкмо се канеше да му го каже, когато Харват спря. От входната врата на аукционната къща ги деляха три входа. Мушнаха се в един малък безистен и той остави брезентовия сак на земята, пластмасовия куфар на стената и извади пакет цигари и запалка.
- Ето - каза той и ѝ ги подаде.
- Не пуша.
- И аз, но това няма значение.
- А кое има значение?
- Всички в Париж пушат.
- Е, и?
Харват обърна пакета, тръсна го, извади цигара и й я подаде.
- Ако просто стърчим тук и не правим нищо, ще изглеждаме твърде подозрително.
Джилиън не схващаше логиката.
- Но няма проблем да стърчим, без да правим нищо, стига да сме с цигара в устата?
- В Париж е така - каза Харват, като поднесе запалката към цигарата ѝ.
- Знаеш ли, зарязах цигарите преди около три години - подхвърли Джилиън, навеждайки се към пламъка. Когато цигарата и се запали, тя се облегна на стената и всмукна дълбоко. Докато димът изпълваше белите ѝ дробове и никотинът препускаше по кръвта ѝ, я обзе отдавна забравено усещане.
Макар да беше наясно с ужасните последствия, цигарата ѝ достави удоволствие. Сякаш се завръщаше у дома след дълъг път.
- Какво ли не правя за кралицата и родината - въздъхна Джилиън.
Харват мразеше цигарите.
- Не съм ти казал да пушиш наистина.
- А какво да правя с тази цигара?
- Преструвай се. Не вдишвай.
- Късно е - отвърна тя и дръпна отново. Злото сторено. - Докато аз стоя тук, захвърляйки три години волеви усилия и тежък труд, ти какво смяташ да правиш?
Харват пъхна ръце в джобовете на якето си, заклати пети напред-назад и отвърна безгрижно:
- Аз ли? Просто чакам метрото.
- Чакаш проклетото метро? Нали знаеш, че в тази част града то минава под земята?
- Много добре знам - каза Харват и продължи да се пощи ща. - Ако видиш да идва автобусът за „Пикадили“, нали ще бъдеш така добра да ми кажеш?
- Нямаш проблем.
Джилиън пристъпи към входа на безистена и се загледа в проливния дъжд, който тропаше по покривите на паркираните коли. Някъде в далечината от време на време проблясваха светкавици, придружени от гръмотевичен тътен. Джилиън започна да отброява секундите между тях. Бурята ги приближаваше и безпокойството ѝ растеше. Тя стоеше и се взираше в дъждовната улица, а мислите ѝ се върнаха към нощта, в която изгуби и родителите си, и баба си.
- Французите наричат това „danse macabre“ - обясни Харват, който помисли, че Алкът се вглежда в зловещата фреска под стрехите на отсрещната сграда. - Това означава…
- „Танцът на смъртта“ - довърши тя.
Харват излезе от сенките на безистена и застана до нея.
- Познаваш ли я? - поинтересува се той.
- Разбира се. Това е може би една от малкото популярни художествени алегории в областта на палеопатологията. През четиринадесети и петнадесети век хората са вярвали, че скелетите се вдигат от гробовете си, за да изкушат живите да се присъединят към тях в мистериозен танц, който завършва със смърт. Никой не бил имунизиран. Всеки можел да се поддаде на този зов, от папата до простолюдието. Фреските служели като ,,memеnto mori”.