По обясними причини Джилиън беше крайно уплашена и се държеше плътно до него.
- Какво има? - попита тя, докато той осветяваше различните ъгли на помещението.
- Нищо. Искам да се уверя, че сме сами.
- Кой ѝ го е причинил според теб?
- Нямам представа - отвърна Харват, - но…
Той спря по средата на изречението, когато фокусира светлината върху компютъра на Дейвидсън, и изруга:
- По дяволите!
- Какво има? - попита отново Джилиън, като внимателно заобиколи тялото, за да види какво беше извикало реакцията на Харват.
- Който и да я е убил, е бил достатъчно заинтересован от съдържанието на компютъра ѝ, че да го строши и да подпали всичко вътре, преди да си тръгне.
Сега вече разбра откъде вонеше на горена пластмаса. Другата миризма беше кръвта на Дейвидсън.
Джилиън погледна към почернялата и разтопена вътрешност на компютъра.
- Как може да се изгори това нещо, без да се задейства противопожарната система?
- Нужен е пламък, който гори с много малко дим… Силно нажежен. Убиецът е разполагал с ръчна горелка или поялник.
- Очевидно не става дума за престъпление от страст - констатира Джилиън.
Харват трябваше да се съгласи с нея. Убиецът беше дошъл подготвен. И както той самият току-що беше изтъкнал, в компютъра на Моли Дейвидсън сигурно е имало нещо, което е бързал да унищожи.
- Какво ще правим сега? - попита Джилиън.
- Не зная - отговори той и погледна часовника си. Наближаваше четири сутринта. Все някъде беше останало нещо. Вече бяха проникнали в кабинета. ,,Сотбис” със сигурност държаха някъде копие на информацията , но къде? Мисли, заповяда си той. Трудната част свърши - вече сме вътре. Къде Дейвидсън би могла да държи архив на файловете си? Дали някъде не съхраняваха хартиени копия на документите? Харват мислено се изсмя на това предположение. Ако ,,Сотбис” наистина разполагаха с архив, кой знае колко голям щеше да бъде. При всички сделки, които осъществяваха в Париж годишно, щеше да им е нужен огромен склад, може би дори цял етаж. Не само им се налагаше да търсят игла в купа сено, но и нямаха представа къде се намира купата.
Изведнъж му хрумна нещо.
- Дейвидсън не спомена ли, че понякога работи у дома си, когато и е нужна тишина?
- Да. Най-вероятно е копирала всичко, върху което е работила. Аз го правя често.
- Както и аз - каза Харват, като отвори едно от чекмеджетата на бюрото. - Сигурно е носила чанта или портмоне, в което можем да намерим адреса ѝ.
След кратко търсене Джилиън намери дамската чанта на Дейвидсън в миниатюрен шкаф под мивката в ъгъла.
- Ето я - каза тя и я извади, за да я покаже на Харват.
- Браво на теб.
Джилиън разчисти място на най-близкия работен плот и докато Харват и светеше с фенера си, изсипа съдържанието на чантата. Сред купчина безполезни вещи видяха портмоне, клетъчен телефон и връзка ключове. Вниманието на Джилиън беше приковано от швейцарско ножче, дълго около седем сантиметра и закачено на ключодържателя.
- Какво е това? - попита Харват.
Тя издърпа правоъгълно парче пластмаса с метален накрайник изпод едно от остриетата.
- Компютърно флаш-устроиство - отвърна Джилиън. - И аз използвам такова, за да пренасям файлове от службата на домашния си компютър. Сигурно и доктор Дейвидсън го е правила.
- Може да се окаже, че това търсим - каза Харват. Думите му бяха придружени от поредната мълния.
Джилиън, която беше застанала до прозореца, изведнъж зърна облечена в черно фигура, приклекнала върху стръмния покрив, да се взира в тях през стъклото. Преди да успее да извика обаче Халид Аломари вдигна пистолета си и стреля.
Глава 34
Когато прозорецът се взриви и се посипа градушка от остри като бръснач стъкла, Харват вече беше в действие. Прескачайки голямата маса с наредените върху нея артефакти, той повали Джилиън на пода и извади своя полуавтоматичен пистолет „Хеклер и Кох“ от кобура на кръста си. После се надигна, приклекна на едното си коляно и се приготви за стрелба, но беше принуден отново да залегне, след като Аломари поднови огъня. Към звука от изстрелите скоро се прибави и виещият, пронизителен звук на сирена. Строшеното стъкло на прозореца беше задействало алармената система. Харват вече чуваше тропота по стълбите, издаван от тежките ботуши на въоръжените до зъби охранители на „Сотбис“. Това му беше достатъчно. Нямаше желание отново да танцува с тези момчета. Трябваше да си плюят на петите, и то веднага.
Като се претърколи на дясната си страна, Харват произведе шест изстрела към прозореца. После се обърна към мястото, където лежеше Джилиън, и каза: