Все още никой не можел да повярва, че не се е завърнал от експедицията. Мари Лавоан също.
Без Бернар хотелът започнал да запада. Приживе съпругът ѝ - личност, голяма като самия живот - бил двигателят на всичко. Организирал и предвождал най-добрите алпийски и туристически групи в областта. Когато изчезнал, дори най-лоялните клиенти започнали да се пренасочват към други гидове и хотели, в които да отсядат. Изчезването на Бернар възвестило края на една цяла ера. Беше очевидно, че Мари Лавоан претърпява мъчителен период както в емоционално, така и във финансово отношение. Макар да предусещаше, че няма да е лесно, Харват реши, че е време да обяви за какво са дошли.
- Мари, трябва да ви попитаме за един от гостите ви.
- Някой от моите гости? Кой?
- За Елиът Бърнам. Американец.
Лавоан извъртя поглед към тавана, сякаш се мъчеше да си припомни името, и после отново спря очи върху Харват.
- Съжалявам, но при нас отсядаха повече европейци, отколкото американци. Не бе трябвало да ме затрудни, но наистина не мога да си спомня.
Беше ясно, че Мари Лавоан го лъже.
- Мари, този човек е много опасен. Заради него умряха хора.
Когато чу това, у нея настъпи внезапна промяна. Мари се напрегна и дори Джилиън забеляза, че бръчките по лицето и се опънаха. Дребните ръце на старицата притеснено заусукваха кърпичката в скута ѝ.
- Кои сте вие? Защо ми задавате тези въпроси?
Джилиън обгърна с длани ръцете на вдовицата и се опита да я успокои.
- Мари, ,,Сотбис” е трябвало да установят автентичността на редица антични предмети с цел продажба. Защо вашето име фигурира като техен собственик заедно с това на Елиът Бърнам?
- Нямам представа.
Отново издайническото изражение. Този път още по-отчетливо. Мари Лавоан не я биваше да лъже. Личеше си, че е на ръба да разкрие картите си.
- Мари, личи ви, че знаете за кого говорим.
Очите и отново се насълзиха.
- Защо ви е да тормозите една самотна старица?
- А на вас защо ви е да защитавате убиец?
- Не защитавам никого.
- Защитавате мъжа, който се представя като Елиът Бърнам - каза Харват, повишавайки тон, за да ѝ окаже по-голям натиск.
Виждаше, че е почти готова да проговори. Искаше да се разкрие. Вината я ядеше отвътре. Признанието беше на върха на езика ѝ.
- Ако не ни кажете, няма да имаме друг избор, освен да се обърнем към полицията. Не искам да го правя. Изглеждате ми свястна жена. Каквито и да са ви отношенията ви с този мъж, сигурен съм, че изобщо не сте знаели що за човек е. Но ако не ни съдействате, няма как да ви помогнем.
- Имах нужда от помощта му - каза Лавоан, като избухна в сълзи.
- Помощ за какво? - попита Джилиън, опитвайки се да утеши жената.
- За продажбата на част от съкровището.
- Съкровище ли?
- Да, находката. Нямам пенсия… Нямам нищо. След Бернар ми останаха единствено хотелът и спомените. При това само спомените са изцяло мои. Банката очаква вноските за хотела. Онези антики са единственото, с което разполагам. Моля ви, не ми ги отнемайте! Моля ви! - умоляваше старицата. - С мосю Бърнам щяхме да си поделим парите. Затова искаше да използва адреса на хотела.
След като събра мислите си, Лавоан им разказа как преди две години Елиът Бърнам пристигнал в ,,Мечата кожа“ и потърсил Бернар по име. Нужен му бил не просто най- известният гид в областта, но и най-дискретният. Бернар отговарял и на двете изисквания. През годините много знаменитости наричали „Мечата кожа” свой дом, докато покорявали връх Монвизо, и въпреки натиска от страна на дългогодишните му приятели Бернар отказвал да разкрие дори най-дребната клюка за гостите си. Той имал репутацията на надежден човек и дискретността му го възнаградила стократно с пристигането на Елиът Бърнам.
Гостът се представил като директор на голяма американска археологическа фондация. След като оставил солиден депозит в брой, заедно със списък с необходимата екипировка и провизии, той се върнал след седмица, придружаван от ,,главния археолог на фондацията”, доктор Доналд Елисън.
На Лавоан археологът ѝ се сторил прекършен човек, но въпреки това излъчвал някаква увереност, сякаш хранел надежди за бъдещето. Бил противоречив човек с ужасни навици: закоравял пияница, комарджия и женкар, който обичал да хойка из околните села. Но пък винаги намирал мила дума за нея, особено когато ставало дума за кулинарните ѝ умения. Смъртта на Елисън и на Морис Веве, когото Бернар често наемал като носач при по-тежките експедиции, само правела кончината на мъжа ѝ още по-мъчителна. Дори само един от тях да бе загинал, било то заради погрешна стъпка или неподходящо поставяне на котка или пикел, щяло да е достатъчно непоносимо, но и тримата да изгубят живота си в един и същи ден било абсолютна трагедия.