Уебсайтовете скоро започнаха да им изглеждат еднакво. Всички предлагаха информация за членовете, списъци със завършилите студенти, проекти, награди и предстоящи събития. Имаше безброй снимки — от купони, ски екскурзии, пикници на плажа, състезания по фризби и официални вечери с безупречно облечени студенти. Тео очакваше с нетърпение да отиде в колеж.
Футболните отбори на двете учебни заведения щяха да играят мач в два часа. Тео го знаеше; с Чейс вече бяха обсъдили залозите. Щатският университет бе сочен за фаворит. Сега обаче това нямаше значение. По-важното беше, че събитието предоставя добър повод за безкрайни купони. Отборите щяха да се срещнат в Чапъл Хил, така че студентите от щатския университет бяха празнували снощи. Клубовете от другия университет плануваха същото за съботната вечер.
Тео затвори поредния уебсайт и отчаяно изсумтя.
— Вчера в щатския университет са били организирани десет купона, но само на четири се споменават кои групи са свирили. След като съобщаваш за парти в интернет, защо ще криеш имената на музикантите?
— И при мен е същото — заяви Чейс. — Рядко се говори за групата.
— Колко купона се очакват в Чапъл Хил днес? — попита Тео.
— Към десетина. Явно ще падне голямо забавление.
Когато приключиха с търсенето, часовникът показваше един часа.
Тео написа на майка си: С Чейс сме. Убийци с брадви по петите ни. Няма да оцелеем. Моля те, грижи се за Джъдж. Обичам те.
Няколко минути по-късно Марсела отвърна: Радвам се, че си добре. Пази се. Обич, мама.
16
Тео намери един плик с гевречета и две диетични коли в малката кухня, където служителите на фирма „Буун и Буун“ водеха негласни битки за храната. Правилата бяха прости: ако някой донесеше нещо и не искаше да го дели с останалите, трябваше да напише отгоре инициалите си и да се надява да проявят разбиране. Ако върху продуктите липсваше обозначение, те принадлежаха на всички. Действителността обаче беше по-сложна. „Заемането“ на храна от чужди запаси се случваше често и не се отхвърляше напълно. Възпитанието изискваше тя да бъде върната при първа възможност. Последното водеше до оживени спорове. Господин Буун наричаше кухнята „минно поле“ и отказваше да влиза в нея.
Тео предположи, че гевречетата и напитките са на Дороти — секретарката, която вечно се опитваше да свали килограми. Той си обеща наум да й възстанови запасите.
Чейс му бе предложил да отидат в училището в два часа, за да присъстват на първия баскетболен мач на Стратънбърг за сезона. Тео се съгласи. Беше се отегчил от ровенето в интернет и смяташе усилията им за напразни. Изведнъж обаче му хрумна една идея.
— Тъй като купоните в щатския университет са били снощи, е добре да проверим всеки от клубовете. Може да влезем в профилите им във Фейсбук и да разгледаме снимките.
— Ти спомена, че там е имало десет партита, нали? — попита Чейс, който отхапваше от едно дебело геврече.
— Да, но само четири споменават имената на музикантите. Остават ни шест, които са все с непознати групи.
— И какво точно търсим?
— Всичко, свързано с „Плъндър“. Неонови надписи, плакати, инициали на групата върху барабаните.
— И ако открием, че снощи са свирили на някой от купоните в щатския университет? Това означава ли, че днес ще изнесат концерт в лагера на противника?
— Вероятно. Виж, Чейс, просто опипваме почвата. Стреляме в тъмното.
— Да, знам.
— Хрумва ли ти по-добра идея?
— Не и за момента.
Тео изпрати на Чейс линкове към страниците на три клуба във Фейсбук.
— „Сигма Ну“ е с осемдесет членове — каза Чейс. — Колко…
— Да вземем по пет от всеки клуб. Ще ги избираме на случаен принцип. Разбира се, трябва да прегледаме откритите профили без защита.
— Да, да.
Тео отвори профила на някакъв член на „Кай Псай“. Казваше се Бъди Зайлс, второкурсник от Атланта. Бъди имаше много приятели и стотици снимки, но нито една не беше от вчерашния купон. Тео и Чейс продължиха да търсят мълчаливо. Скоро и двамата се отегчиха от безкрайните кадри на студенти, които позираха, крещяха и танцуваха. Повечето държаха бира в ръка.