Бен беше запознат единствено с последния факт, когато паркира ленд роувъра пред съда на окръг Баундьри - ще рече, пограничния окръг. Двамата с Джон изгазиха замръзналата киша и влязоха в триетажната постройка от бял камък. Намериха кабинета на шерифа; зад висок до кръста дървен плот седеше пълна жена на средна възраст. Отзад имаше врата с надпис ШЕРИФ ДЖ. Д. ДЖОНСЪН. На стената до вратата бяха поставени снимки в рамки, на които се виждаше висок мъж с остри черти на лицето, като на всяка следваща снимка косата му беше все по-прошарена и рядка. Имаше и една снимка, на която мъжът беше с гъста черна коса, правена на място, което Бен познаваше твърде добре.
- Дошли сте да си платите глобата? - попита жената.
- Не, госпожо - отвърна Бен, - ние...
- Ще пишете жалба?
- Не, госпожо...
- Да си вземете призовка?
Джон постави ръце върху плота и се наведе.
- По дяволите, госпожо, търсим откачения нацист, който отвлече дъщеря ми!
Жената го погледна над очилата си.
- Добре.
Вратата зад нея се отвори и мъжът от снимките се появи, облечен с униформа, каквато беше носил цял живот.
- Луан - каза мъжът, - довечера съм зает. Кажи на Коуди, че той е на смяна.
Забеляза Бен и Джон и погледна жената.
- Шерифе, тези господа са тук заради някакъв нацист - докладва тя, като че ли ставаше въпрос за най-обикновена молба.
Шерифът изгледа строго Бен и Джон - вероятно му се сториха раздърпани след почти двайсет и четири часовото си пътуване - и заобиколи плота. Леко накуцваше. Бен протегна ръка.
- Шерифе, Бен Брайс. А това е синът ми Джон.
Косата на шерифа беше гладко вчесана и той миришеше на одеколон, сякаш току-що се беше напръскал в кабинета си.
- Джей Ди Джонсън. За какви нацисти става въпрос?
Бен извади снимката на Грейси.
- Внучката ми беше отвлечена.
Шерифът разгледа снимката.
- Момичето от Тексас - каза той и отговори на незададения въпрос на Бен. - Разбрахме го по телетекста на вътрешната мрежа.
- Мислим, че е някъде тук - каза Бен.
- Нали похитителят уж се беше самоубил?
- Това не беше истинският похитител.
- ФБР явно смятат, че е той.
- Грешат.
- Аха. - Шерифът почеса квадратната си челюст; звукът от ноктите му по еднодневната брада беше като от шкурка. - И вие смятате, че някакъв нацист я е довел тук?
- Казаха ни, че в района живеят доста такива.
- Така е - въздъхна шерифът.
- В неделя вечерта е била в Айдахо Фолс, разпозната е, заедно с двама мъже в камуфлажни дрехи, насочили се на около осемстотин километра на север в бял ван с регистрационни номера от Айдахо.
- Което значи, че са точно тук, така ли?
- Вижте, шерифе, ако можете да ни отделите няколко минути, да разгледате едни снимки...
Шерифът сви рамене.
- Добре, мистър Брайс. Утре рано сутринта.
- Не може ли да го направим сега, шерифе? Случаят е спешен.
- Освен това е и годишнината от сватбата ми. Ще водя жена ми на вечеря, а съм й поръчал и малка гривна, трябва да мина да я взема. - И той се отправи към вратата. - Шест нула нула, мистър Брайс.
Вече беше хванал дръжката на вратата, когато Бен каза:
- Бяхте пилот на хеликоптер в Да Кронг, нали?
Шерифът застина на място. Той извърна суровото си лице, на което беше изписано въпросително изражение.
- Снимката на стената - обясни Бен.
Шерифът отиде до стената и откачи една снимка.
- Аз и моят сержант. Докараха го вкъщи в чувал. - Той замълча, вперил поглед в снимката, и нежно избърса прахта от стъклото с грубите си пръсти. Прочисти гърло и се обърна към Бен. - Джей Ди Джонсън, капитан, морска пехота.
- Бен Брайс, полковник, зелена барета.
Капитан Джей Ди Джонсън пилотира хеликоптер „Хюи“, транспортиращ седем морски пехотинци в бойната зона до границата с Лаос в долината Да Кронг. Начело е на V-образно ято от пет хеликоптера. Карабината стои между краката му, за да предпазва гениталиите му от наземен огън. Пилотира със скорост шейсет възела на височина 3600 метра. Беше го правил стотици пъти и всеки път се беше завръщал.
Вижда зеления дим, маркиращ зоната за кацане. Направлява хеликоптер „Хюи“ за стръмно спускане и чува придружаващите го хеликоптери, които изстрелват ракети в заобикалящите ги дървета; охраняват зоната за кацане, образувайки примка над нея, за да има непрекъснат огън, който да ги прикрива по време на слизането на морските пехотинци.
Още една гореща зона за кацане.
Вижда трасиращи снаряди да приближават машината му. Картечарят му открива огън със своята М-60. Има трийсет секунди да свали пехотинците и да се измъкне. Бързо се спуска в зоната за кацане, изравнява носа да убие скоростта и увисва на метър от земята, за да може пехотинците да скочат от двете страни на машината; тези хеликоптери нямат врати. Получава сигнал за напускане и накланя носа, за да набере скорост за изтегляне. Тъкмо се извисява над дърветата и хеликоптерът се взривява.