Шерифът посочи картата с пръст.
- ФБР се опитаха да свалят един от тези типове от Руби Ридж през 92-ра година, беше убил някакъв маршал. Докараха отряда за освобождаване на заложници, въпреки че нямаше никакви заложници, поставиха девет снайперисти в планината и им наредиха да стрелят на месо. Убиха жената на оня тип. Застреляли са я в главата, с бебето на ръце. В крайна сметка правителството му изплати три милиона долара.
- Имат ли някакво място, където се събират, когато идват в града?
- В заведението „Ръстис“ на юг от града, но не се хранят там. Само пият бира. Срещат се с момичета. Мястото е съмнително, но не ги закачаме, стига да не почнат да се стрелят.
Бен се изправи.
- Шерифе, благодаря за отделеното време. Извинете ме пред съпругата си.
- Трийсет и четири години сме женени, вече е свикнала да закъснявам.
Двамата мъже на години, воини от една забравена война, си стиснаха ръцете; поколебаха се дали да не се прегърнат, но устояха на импулса. Бен и Джон вече бяха на вратата, когато шерифът ги спря.
- Полковник, извинявайте за въпроса, но какво биха искали двама нацисти, живеещи в Айдахо, от внучката ви?
Бен замълча за момент и после отвърна:
- Да уредят стара вражда.
Шерифът сякаш изучаваше Бен, след това кимна.
- Още нещо, полковник. Повечето от тези типове там са просто глупави бели момчета, които дори не могат да четат, и си е жив късмет, че успяват да намерят пътя, когато се прибират нощем. Но има неколцина, които не си играят на войници. Ако търсите момиченцето си, бъдете готови да се изправите срещу тях.
- Готов съм.
Шерифът леко се усмихна.
- Така и предполагам. И... благодаря ви за едно време.
Бен кимна. Хрумна му една мисъл.
- Шерифе, дали нямате някой хеликоптер, който да наемем?
- Всъщност едно момче от Нейпълс има. Дики, използваме хеликоптера му за спасителни операции, когато някой турист се загуби в гората. Ще му се обадя. - Обърна се към телефона, но после спря. - Знаете ли какво, да се срещнем тук утре точно в шест и ще отидем заедно. Малко въздух ще ми се отрази добре.
- Шест нула нула - отвърна Бен. - Ще бъдем тук.
- И си нагласете часовника, полковник. Тук сме по тихоокеанско време.
Шерифът се изправи, отиде до вратата и я отвори.
- Знаете ли, полковник, има поне едно преимущество в това, че търсите момичето си без федералните.
- И кое е то?
- Няма да се притеснявате, че може да я убият.
- Току-що го изпуснахте - каза собственикът на магазина. - Няма и половин час. Това момче не можеше да различи тампон от ролка тоалетна хартия.
Той се засмя на собствените си думи. Смесеният магазин на главната улица беше собственост на семейството му повече от петдесет г одини. В него можеха да се купят храна, тор, дрехи и тампони.
- Като младеж, който иска презервативи. Подаде ми листче с названието. - Собственикът се наведе и разрови кошчето за боклук. - Да, ето го.
Човекът удари главата си в долната част на тезгяха и отново се появи, като потъркваше голия си череп с едната ръка и подаваше листчето бяла хартия с другата. На него имаше две думи — тампони „Тампакс" - а под тях беше нарисувано усмихнато лице.
- Това е нейният почерк - каза Бен.
- И рисунката е нейна - отвърна Джон.
Собственикът на магазина леко наклони глава и попита:
- Тече ли ми кръв?
Бен поклати глава.
- Можете ли да го опишете?
- Руса коса, сини очи, висок горе-долу колкото вас, но по-набит, може би към двайсет и пет годишен. Виждам го десетина пъти годишно. Странна птица.
- В какъв смисъл?
- Ами например нещата, които купува - момичешки дрехи, розова пижама, кукла Барби...
- Грейси не играе с кукли - каза Бен.
Джон изскърца със зъби:
- Проклето копеле.
- Пъхна кутийката под палтото си, все едно е списание с голи момичета, и си тръгна... което ми напомня, че преди няколко месеца си купи списание „Форчън“. Спомням си, защото не ми прилича на инвеститор. Може още да пазя броя. - Той отново се наведе и затършува под тезгяха. - Да, ето го.
Той извади списание „Форчън“. Погледна предната страница със снимката на Джон и после към самия него.
- Хей, този прилича на вас. - И той отново погледна корицата. - Но това сте вие.