Но тя не беше в безопасност.
Дъщеря й не беше в безопасност.
Никой не беше.
Злото не се подчиняваше на законите. Злото създаваше свои собствени закони.
Ден девети
- Нам йен! Нам йен!
Той крещи на виетнамски „Наведи се, наведи се!“, за да не им откъснат главите въртящите се перки. Скупчили са се на покрива на посолството, където е кацнал хеликоптерът, и почти са изпаднали в паника, защото чуват танковете на Се- верновиетнамската армия в покрайнините на града и изстрелите от битката между комунистите и последните южновиетнамски сили на летище „Тан Сон Нхут“. Над главите им изсвистява ракета и се взривява на булевард „Тонг Нхат“ точно пред стените на посолството; паниката ескалира. Шест етажа по-долу хиляди граждани на Южен Виетнам са се събрали в двора на посолството, а още стотици се катерят по високите бетонни стени и се заплитат в бодливата тел, единни в отчаяните си опити да избягат от своята горяща страна и в наивната вяра, че американците ще ги спасят. Краят е близо и те го осъзнават. Не знаят обаче, че този хеликоптер ще е последният американски хеликоптер, който ще напусне Виетнам.
Сряда, 30 април 1975: падането на Сайгон.
От полунощ той стои на покрива на американското посолство в центъра на Сайгон и помага на хиляди бежанци да се качват във военните хеликоптери, които ги евакуираха на корабите на Седми флот край брега на Южнокитайско море. Операция „Бърз вятър“ - последната му мисия във Виетнам. Вече е сутрин и времето изтича. Този хеликоптер от самолетоносача „Мидуей“ ще вземе последните американски войници и американското знаме, което се ветрееше над посолството. „Никакви цивилни! Така ми е наредено!“ - беше казал пилотът, но той му показа пагона и оръжието си. Затова сега отделението за войниците в хеликоптера е пълно с тълпа бежанци от комунизма, изоставили всичко, защото вещите не означават нищо без свобода. Двигателят е запален, деца плачат, жени вият, сирени пищят, а отвъд посолството река от бежанци се излива от Сайтон - напускат с автобуси, камиони, мотори и колела; плячкосването вече е започнало. Друга ракета избухва още по-наблизо и пилотът крещи на последния американски войник във Виетнам да си качва задника в хеликоптера.
Той обаче отстъпва мястото си на младо момиче, което е само, явно осиротяло във войната; ще застане на странич- ната ска на хеликоптера по време на полета до „Мидуей“. Повдига я и босите й крака увисват през отворената врата заедно с други два чифта крака и той си спомня как децата в Западен Тексас се возеха на камионите с провесени от ръба на каросерията крака. Той се обръща и изкрещява: „Край! Това е!“, на хората в началото на опашката - млада жена и малкото й момиченце, което, ако се съдеше по чертите на лицето, беше изоставено от американския си баща. Жената е от онези виетнамки, които американските войници предпочитаха - стройна, с гладка кожа, нежни кафяви очи и плътни устни; на врата й виси сребърно кръстче. Погледите им се срещат и тя вижда истината в очите му: американците няма да се върнат, за да спасят семейството й. Свободата им свършва днес. Двигателите на хеликоптера реват все по-силно, перките се въртят все по-бързо, машината се напъва да издигне човешкия си товар и ето че жената целува бебето си и му го подава.
Той се поколебава, после взима детето. Със свободната си ръка откъсва нашивката с името си и значката със сребърен орел на полковник от Американската армия и ги слага в малката ръка на жената, за да може да открие детето си, ако оцелее, или да умре с надеждата, че детето й ще живее свободно в Америка. Той стъпва на ската и протяга свободната си ръка, за да се хване за кабината; бебето се е свило в другата му ръка, пръстчетата стискат униформата му, кафявите очи са широко отворени, главичката е притисната в гърдите му.
Докато хеликоптерът се издига, очите му не се отместват от жената; сълзи се стичат по лицето й, едно лице сред хилядите други, ръцете са протегнати към американците, към самия господ, молят за спасение, съзнавайки, че съдбата им се решава от комунистите. Гледайки тези отчаяни хора, които сега Америка и Бог изоставяха, очите му се замъгляват от сълзи. Бен Брайс беше дошъл в страната им, за да освободи потиснатите. Но се бе провалил. Затваря очи засрамен - от себе си, от страната си, от бога си.
- Полковник!
Бен рязко отваря очи. Пред него не беше виетнамката, а Мисти, хубавичката закръглена приятелка на Дики, облечена в тясна тениска. Тя им се усмихва и им маха, докато хеликоптерът се отделя от земята. Шерифът беше спазил обещанието си. Бяха се срещнали точно в шест часа и подкараха на юг от града, където откриха Дики - с огледални слънчеви очила и бейзболна шапка „Катърпилар“ с обърната козирка - и Мисти, с тясна тениска, застанала до един стар хеликоптер. Свръхбогатият син на Бен беше наел Дики и хеликоптера му за сутринта.