- Това е картата ти за излизане от затвора - казва майорът. - Рапортуваме директно на президента. Никой не се будалка с отряда за специални операции.
- Да, сър.
Майорът отпива от бирата си.
- Академията, Брайс, е велика школа. Обаче трябва да забравиш всичко, което си научил за войните - двете световни, Корея... Всичко, което си научил там, не струва и пукната пара тук. В тази война напалмът е най-добрият ти приятел.
Някакъв американски офицер на средна възраст с по една виетнамска проститутка на всяка ръка застава до тяхната маса. Бен вижда трите сребърни звезди, веднага скача и отдава чест на генерал-лейтенанта. Майорът едва вдига поглед и отпива от бирата си.
- Великият майор Чарлс Удроу Уокър - фъфли генерал-лейтенантът. - Легенда в собственото си съзнание.
Майорът отпива от бирата си и казва на Бен:
- Последния път, когато някакъв командир от Сайгон ми прекъсна вечерята, го натирих на майната му.
Момичетата се разкикотват и лицето на генерал-лейтенанта почервенява.
- Стани и отдай чест, мамка ти! Аз съм с по-висок чин!
Майорът фокусира цялото си внимание върху генерал-лейтенанта, който леко отстъпва.
- Първо, аз не отдавам чест на запасняци, които ще подушат комунисти в тази война колкото да изчукат няколко виетнамски момичета. Второ, докато съм в джунглата, само президентът е с по-висок ранг от мен. Ако имаш проблем - обади му се.
Генерал-лейтенантът като че ли всеки момент ще избухне, но не казва нищо и отминава.
- В тази война срещу комунистите всяка минута умират американски войници. Генералът си седи тук в Сайгон и лъже пресата за убитите и се притеснява повече за Уолтър Кронкайт, отколкото за Хо Ши Мин.
Той поклаща глава с отвращение.
- Изнасяме се при изгрев слънце и се пускаме до Дак То да се срещнем с отряда. После нагоре към Ланг Вей, събираме се и на следващия ден отиваме до Лаос. Разузнаването казва, че по пътя има голям конвой. Ще го спрем.
Бен е прекалено развълнуван, за да яде. Майорът е изпълнил повече от сто мисии на вражеска територия. Сто мисии! И Бен Брайс щеше да бъде част от следващата. Великото приключение започва.
- Това е войната, за която си пропътувал шестнайсет хиляди километра. - Той се засмива, като че ли е казал нещо смешно. - Какво ще кажеш, лейтенанте - последна възможност да си промениш решението и да останеш тук в Сайгон и да се наслаждаваш на удоволствията.
Майорът се протяга и хваща едно красиво виетнамско момиче, което минава покрай масата им, и го придърпва в скута си.
- Най-красивите жени на света са виетнамките. Искаш ли една? Черпя.
Съдържателката на бара, мадам Ле, елегантно облечена, красива и обвита в облак парфюм, който е по-главозамайващ от бърбъна, се приближава към масата им за втори път тази вечер, слага изящната си ръка със съвършен маникюр на рамото на Бен и казва с английски, научен в най-добрите училища във Франция.
- Не съм ви виждала вас двамата каубои тук преди.
Бен примигна няколко пъти, за да проясни съзнанието си; когато погледът му отново се фокусира, той погледна към женската ръка на рамото му, която беше всичко друго, но не и изящна с тези изгризани нокти. Той вдигна поглед към лицето на жената; имаше кожа на алкохоличка и бръчка за всяка година от живота си. Вонеше на тютюн и евтино уиски. И не беше мадам Ле.
- Вие, момчета, искате ли малко компания? - Тя изви якия си ханш към тях. - Имаме съботен специалитет за двама. - И жената се ухили престорено скромно, разкривайки беззъбата си усмивка.
- Не, благодаря - отвърна Бен. Жената му се стори обидена и той се насили да добави. - Нищо лично.
Тя присви очи и погледна Джон, после пак Бен.
- Ние сме хомо - изтърси Джон. - Да, ние сме... работим във филмовия бизнес.
- Аха - отвърна жената. Изглежда, остана доволна от обяснението и си тръгна.
Бен се обърна към Джон.
- Ние сме хомо?
- Е, нали я накарах да се махне - сви рамене Джон.
Седяха на високите столове на бара в „Ръстис“ вече повече от час. Заведението беше долнопробно. От музикалния автомат се носеше кънтри музика. Подът беше дървен и покрит със стърготини. Неонови лампи светеха над бара, а зад него тихо бръмчеше телевизор. В единия ъгъл имаше маси за билярд. Наоколо седяха груби мъже и още по-груби жени.
Бен видя в огледалото зад бара, че жената е отишла да изпробва късмета си на маса с четирима мъже. Тя посочи Бен и Джон и им каза нещо. Те се изсмяха. Погледът му се премести към вратата. Едър бял мъж, няколко години по- млад от Бен, облечен с камуфлажни панталони и старо зелено военно яке, влезе, запъти се към бара и тежко се отпусна през два стола от Бен. Лицето му беше насинено.