Не беше разказал на Деби за присъдата си по време на следването си. Какво ли си мислеше тя за прекрасния си съпруг сега? И какво щеше да си мисли дъщеря му за баща си, когато научеше? Нямаше да има пари за нейното образование. Той беше пропилял акции на стойност един милион долара. Деби нямаше да има нова къща. Той нямаше да има собствена компания. Нямаше да има бъдехце. Щеше вечно да се срамува. Както и Деби. Тя щеше да бъде съсипана. Щеше да се наложи да се преместят в друг град - ако Деби изобщо му повярваше. Ако изобщо го оправдаеха.
Нима съществуваше шанс да го оправдаят? Бяха открили кървави следи от Грейси в колата му. Порнографска снимка на дете и фланелката й. Бяха проследили обаждания до нея от мобилния му телефон. Треньорът го беше идентифицирал в съда. Неоспорими доказателства, така беше казал адвокатът. Кой щеше да повярва на Гари Дженингс, пропадналия тип?
Единственият сблъсък на Гари със закона преди осем години го беше научил, че американската правораздавателна система няма нищо общо с истината и справедливостта. Затова и се вслуша в препоръката на адвоката си, прие да се признае за виновен по по-леко обвинение и получи условна присъда.
- Гари - беше казал адвокатът му, - ако си готов да повериш живота си в ръцете на дванайсет граждани, които не са достатъчно умни, за да се измъкнат от ангажимента да станат съдебни заседатели и които биха предпочели да хванат разпродажбите в „Уолмарт“, вместо да седят в съда и да решават съдбата ти, то трябва да пледираме за оправдателна присъда поради невменяемост, защото явно си луд!
Гари Дженингс със сигурност щеше да бъде признат за виновен. И тогава какво? Смъртна присъда. Ще чака десет години да умре от смъртоносна инжекция? Или доживотна присъда без право на обжалване и ще чака поредния съки- лийник, който ще го изнасили, в крайна сметка ще хване СПИН и ще умре от бавна и мъчителна смърт. Родителите му бяха покойници, нямаше братя и сестри и скоро нямаше да има никого. Обречен на позорна самотна смърт.
Тъмнината обгърна съзнанието му, докато сълзите се стичаха по лицето му. Чувстваше се толкова самотен, толкова сломен, останал без вяра, надежда или бъдеще. Животът му беше свършил. Това, че още дишаше, беше формална подробност. Той погледна нагоре. Оставаше му само един изход.
Гари Дженингс разкопча ципа на белите затворнически панталони.
Ден шести
Началникът на полицията Пол Райън лежеше буден, обзет от съмнения относно главния си заподозрян. Наистина ли Гари Дженингс беше отвлякъл и убил Грейси Ан Брайс? Всички доказателства го потвърждаваха: фланелката, снимката, телефонните обаждания, предишното престъпление, разпознаването от страна на треньора, а сега и кръвта на жертвата, но все пак... нещо просто не пасваше. Всичко беше прекалено точно. Всички доказателства сочеха към Дженингс, а не би трябвало. Образован служител в компютърна компания преследва дъщерята на шефа си? Обажда й се от мобилния си телефон в работно време и не прави никакъв опит да прикрие следите си? Оставя фланелката й в колата си? Под стелката има снимка с детска порнография? Наистина ли Дженингс беше толкова глупав? И след като тъпанар като Еди е намерил колата му отключена, не би ли могъл да го направи всеки друг?
След щателна проверка най-способните агенти на ФБР бяха открили единствено малко размазано петно кръв и никакви други доказателства - нито косми, нито отпечатъци от пръстите й или нишки от дрехите й, нито трева от футболното игрище и листа от гората. А и треньорът не беше особено сигурен, въпреки че Дженингс в общи линии отговаряше на описанието на заподозрения.
Разбира се, снимката на Дженингс и домашният му адрес бяха в щатския сайт за извършители на сексуални престъпления; всеки, който искаше да открие рус синеок мъж, осъден за изнасилване, лесно можеше да го направи. Но защо ще се спре на някой, който работи за бащата на жертвата? С каква цел? За да го натопи, защото някога се е провинил? Нямаше логика. Той мислено претегли предимствата и недостатъците на ровенето по-навътре в нещата и бързо реши, че няма никакви предимства, не и за Пол Райън.
На петдесет и две години надали щяха да се разкрият други възможности за работа в полицията. Нямаше на какво повече да се надява. Седемдесет и пет хиляда годишно плюс безплатна здравна застраховка. След още осем години щеше да се пенсионира - с достатъчно пари да заживее в някоя малка къща в Сън Сити заедно с жена си. Очакваше го хубав живот... или поне приличен. Готов ли беше да захвърли този шанс заради Дженингс? Заради този осъждан хлапак? Е, може известният му адвокат да успееше да докаже, че е невинен. Което не беше много вероятно при огромния обществен отзвук. Смърт чрез инжекция - това беше бъдещето му. То обаче не беше грижа на Райън: такъв беше законът! Защо Пол Райън да рискува финансовата си сигурност заради това момче? И то заради нищожната вероятност похитителят да е друг? Дори една крачка в тази посока и Райън рискуваше да загуби работата си - кметът няма- sue да е доволен, а какво би означавало това за него? Да остане не само безработен, но и без никакви шансове. Без здравна застраховка. Без пенсия. Да работи в „Уолмарт“. Не откриваше нито една разумна причина да се порови по-надълбоко.