Никога не беше забравял рождения й ден, годишнината от сватбата им, Свети Валентин, Деня на майката. Винаги пращаше цветя и подаръци в офиса й. Дори се записа при личния треньор на компанията и тренираше всеки ден. Усилията му обаче нямаха осезателен ефект. Трябваше да последва съвета на Грейси - да подобри графичния си вид, да започне да се облича модерно, да се подстриже, да захвърли очилата и да си направи лазерна операция на очите. Беше му казала, че така би изглеждал наистина страхотно. Което беше прозвучало обещаващо.
Стига тези усилия да гарантираха, че ще получи любовта на Елизабет.
Беше живял десет години без любовта й и без да изпитва съжаления от момента, в който за първи път видя Грейси в родилното отделение. Нямаше значение, че обича Елизабет повече, отколкото тя го обичаше, защото любовта на Грейси далеч изравняваше разликата. Но сега любовта на Грейси си беше отишла. И за първи път от десет години той почувства разликата, почувства една празнота, която акциите му не можеха да запълнят.
Някой седна на дивана и сложи ръка върху неговата над одеялото. Той се помоли това да е Елизабет, която е слязла да му каже, че двамата заедно ще оцелеят без Грейси; да го попита дали може да легне до него и да го прегърне, да му прошепне, че го обича с цялото си сърце.
Бен седна на дивана до Джон внимателно, за да не го събуди. Спомни си деня през 1969 година, когато доведоха сина му у дома, увит във войнишко одеяло, отчаяно нуждаещ се от баща. Но си остана само с майка. Месец по-късно лейтенант Бен Брайс се беше върнал във Виетнам, за да освобождава потиснатите.
Не беше успял.
По времето, когато завинаги напусна Виетнам, Джон вече беше поел по своя път, далеч от Бен Брайс; бяха две наранени души, подели битка с демоните си. Животът в армията беше суров към Джон; той не успя да се приобщи към останалите синове на военни в базите, където ги местеха през следващите десет години, докато армията се опитваше да скрие най-награждавания си войник от Виетнамската война, опитваше се да намери начин да забрави тази война и нейните воини. Бен щеше да напусне армията, но не можеше; трябваха му двайсет години служба, за да получи пенсия, с която да издържа семейството си. Специалните умения на полковник Бен Брайс като че ли не се търсеха в частния сектор.
Поне Джон беше поел живота си в свои ръце, след като напусна Форт Браг и Северна Каролина, за да отиде в Бостън и Масачусетския технологичен институт, с отлични резултати на приемния изпит и пълна стипендия през същата година, когато Бен се беше пенсионирал. Бен Брайс обаче нямаше свой собствен живот; един воин завинаги остава роб на войната.
Джон се обърна. В очите му се четеше явно разочарование, сякаш Бен Брайс беше последният човек на земята, когото искаше да види в този момент.
Баща и син се спогледаха мълчаливо.
- Защо дойде, Бен? - попита Джон. - Израснах без теб. Ти се връщаше у дома само за да ни преместиш в друга база, в друго училище, при други побойници, които да ме тормозят. И ти не спаси онези хора — изгуби великата война. Беше герой на Америка и докъде те доведе това? Живееш с едно куче. - Той се изправи. - Не беше до мен, когато имах нужда от теб. Сега не ми трябваш.
Думите на сина му го удариха като юмрук в лицето. Той стисна зъби, за да потисне чувствата си.
- Знам, че нямаш нужда от мен, синко. Предадох те и съжалявам за това. Може би някой ден ще намериш сили да ми простиш. - Той се изправи. - Не съм дошъл за това, Джон. А за Грейси. Тя има нужда от мен и аз няма да предам и нея. Утре сутрин тръгвам за Айдахо.
- За Айдахо? Какво има там?
- Грейси е там.
- Бен...
- Тя е жива.
- Дженингс е мъртъв.
Кейт стоеше на вратата.
Гумите на лексуса пронизително изсвистяха, когато колата рязко спря на мястото за инвалиди на паркинга точно пред кметството. Ако някой от полицаите, които стояха на тротоара и учудено-наблюдаваха случващото се, беше задържал жената по анцуг и маратонки, с пъхната зад ушите разчорлена коса и без грим, и я беше попитал дали знае, че е паркирала неправилно, тя щеше да излъже, без да й мигне окото.
Жената изтича по тротоара и влетя в сградата, минавайки през металните детектори, без да забавя ход, предизвиквайки високия вой на сирените. Полицаят на пропуска я пресрещна, но щом я разпозна, се отдръпна и я последва на почетно разстояние. Тя мина през фоайето и се отправи директно към кабинета на началника на полицията. Той седеше зад бюрото си.