Беше на петдесет и шест. От десет години се занимаваше само със случаи на отвличане. Те започваха да му тежат. Съпругата му го беше умолявала да се прехвърли в отдела за държавна корупция. „Какво по-забавно от разследването на подкупни политици?“ - беше казала тя. Може би имаше право. Може би беше време да се откаже от преследването. 128 мъртви деца. Мили боже, 128 мъртви деца! Нямаше да му се. налага да пътува толкова често; в Тексас имаше достатъчно корумпирани политици. Щеше да бъде по-често със семейството си. След време може би нямаше да вижда лицата на 128-те мъртви дечица всяка вечер, когато си лягаше и затваряше очи.
Йоргенсон спря колата пред терминала и се обърна към него.
- Агент Девро...
- Вече можеш да ми казваш Юджийн.
- Юджийн, вие ме научихте на много неща. Благодаря.
Той кимна.
- Справи се добре, Джан.
- Знаете ли, повечето агенти, с които съм работила в Далас, са доста надменни, все едно самата значка ги прави специални. Вие сте различен.
- Разликата е, че съм виждал деветдесет и три мъртви деца отблизо. Това веднага стопява всякаква надменност.
Девро излезе от колата, взе чантата и куфара си от зад- ната седалка и мина откъм страната на Джан.
- Събери останалите доказателства и напиши доклада си. Ще го прочета, когато приключа в Де Мойн. Знаеш номера на мобилния ми телефон. Ако имаш нужда, обаждай се.
Тъкмо щеше да тръгне, когато Джан го спря.
- Наистина ли мислите, че Дженингс е отвлякъл Грейси?
- Не знам... но знам, че тя е мъртва.
- Ако имахме правомощия, щяхте ли да приключите случая?
Специален агент Девро се изправи, загледа се в синьото небе и после отново се облегна на прозореца.
- Не.
Животът не е приказка.
Катрин Маккьлоу не знаеше това през 1968 година. Беше се омъжила за мъжа на мечтите си, но го изгуби заради кошмара на войната. Бен Брайс беше отдал душата и сърцето си на армията и онази проклета война и с това разби сърцето си, очерни душата си и загуби войната. Когато се завърна от Виетнам, той се опита да намери утеха в бутилката. Така и не престана да я търси там.
Армията се опита да остави войната и воините в миналото и да се превърне в мироопазваща сила. Шефовете нямаше как да понижат най-награждавания от виетнамската война, но не се чувстваха длъжни да го назначат на отговорен пост. Бен казваше, че когато изгубиш някой мач или война, не отиваш на парад.
След пенсионирането му Кейт отиде при него в хижата. Беше се надявала, че пенсионирането ще освободи духа му, но той взе войната със себе си в Таос. След няколко години тя се събуди една сутрин и прие истината за Бен Брайс: войната никога нямаше да свърши. Той никога нямаше да намери покой, до деня на смъртта си. А както пиеше, този ден нямаше да е толкова далеч.
Кейт Брайс отказа да живее в очакване на този ден. Не можеше да спаси съпруга си от самия него. И затова го напусна. Сега, докато крачеше из стаята, тя се чувстваше като девойка, която се подготвя за първата си среща. Събираше смелост да отиде при Бен. Имаше нужда да легне до него и да почувства ръцете му около себе си - още веднъж, преди да я напусне. Беше я напускал много пъти, но тя чувстваше, че този път е различно.
Този път Бен Брайс нямаше да се върне.
- Кога ще се върнеш? - попита Сам, вирнал нагоре невинното си личице. Бен Брайс беше решен да не казва нищо, което може да изтрие тази невинност.
- Скоро.
Сам поклати глава.
- Типичен отговор от възрастен - неясен.
Бен се усмихна. Все едно говореше с Джон на същите години. Той приседна на леглото.
- Не е неясен. Просто не мога да кажа със сигурност.
- Но ще се върнеш, нали?
Бен се замисли за момент. Този път нямаше как да отговори уклончиво. Затова каза онова, което момчето искаше да чуе:
- Да.
Малкия Джони Брайс беше дребен, слаб, плах и изключително интелигентен. Търпеше подигравки и оскърбления, тормоз и побой. Беше вглъбен в себе си и много самотен. Нямаше други приятели освен майка си и компютъра. Беше момчето на мама, защото баща му беше заминал на война. Мразеше живота си до деня, в който пристигна в Масачусетския технологичен институт, където всички бяха като него. Притежаваше коефициент на интелигентност 190, получи докторска степен по алгоритми и при завършването си основа своя собствена компания и си постави за цел да измисли убийствено приложение. Десет години по-късно той се превърна в милиардер: в 9:30 ч. сутринта източно време „БрайсУер.ком“ пусна акциите си на борсата по 30 долара всяка; в 16:00 ч. - в края на работния ден - цената им скочи до 60 долара на акция.