- Върви на майната си!
Едрият мъж я погледна свирепо и като че ли се канеше да я фрасне, та да мълчи поне до следващата седмица, но Грейси стоеше с решително издадена брадичка, и той изведнъж се разсмя.
- Откъде знаеш тия приказки, момиче?
- От майка ми. Тя е адвокат.
Двамата само се спогледаха.
- И за ваше сведение...
Едрият поклати глава.
- Ти си голям образ, момиче. Направо си умирам от радост, че нямам хлапета - освен може би от някоя курва в Сайгон.
Това му се стори смешно.
- За ваше сведение - не се предаваше Грейси, - не говоря за баща ми. Говоря за Бен.
- И кой, по дяволите, е Бен?
- Дядо ми.
Едрият отново се изкиска и плесна Джуниър по ръката.
- Дядо й. - Той всмукна от цигарата си като Сам, когато пиеше сок със сламка, и се закашля, а лицето му почервеня. - Проклета гръдна жаба.
Той се наведе, изрови някакво шишенце с лекарство и пъхна едно хапче в устата си.
- Никой няма да дойде да те вземе, Пати - обади се Джуниър. - Ти си мъртва.
- Бен знае, че съм жива.
- Как така?
- Просто знае.
След няколко минути червенината по лицето на едрия мъж избледня. Той преметна лявата си ръка върху облегалката и се извърна.
- Мамка му, Джуниър, дядката идва да ни убие и да спаси сладкото й дупе. Май по-добре да я пуснем още сега.
Грейси се постара да прозвучи като адвокат Елизабет Брайс:
- Точно така трябва да направите. Защото вече е тръгнал. И ако вие, идиоти, имате малко мозък в главата си, щяхте да ме пуснете, за да не ви хване.
- Е, мило момиче - отвърна едрият мъж. - Не вярвам да си изгубя съня заради дядката.
- А би трябвало. Той също има такова нещо.
- Какво?
Сега той я гледаше много внимателно. Очите му проследиха ръката й, която посочи татуировката му.
- Дядо ти има татуировка, на която пише „пепелянка“?
- Абсолютно. - Тя посочи с палец пътя зад гърба си. - И в този момент той е някъде там и ни настига.
Очите на едрия се стрелнаха нагоре; той се загледа през задното стъкло, все едно Бен го преследваше. Изражението му напълно се промени. Защото Бен беше по петите им.
- Никога няма да стигнем до Айдахо с тая бричка!
- Пробвай пак! - изкрещя Бен изпод вдигнатия капак на джипа. Джон завъртя стартера и напомпа няколко пъти педала на газта, изпълвайки купето с миризмата на бензин. Пред очите на Бен се мярна виетнамско дете, удавено в напалм.
Самолетът беше кацнал в Албъкърки в 9 часа местно време. Набързо събраха багажа и намериха стария джип на паркинга, но тъпата бричка отказваше да запали. Бен започна да човърка карбуратора, което обикновено вършеше работа. Джон седеше в джипа и с всяка изминала минута раздразнението му нарастваше.
Бен с трясък затвори предния капак и влезе на шофьорското място, решен този път да запали джипа. Завъртя ключа и натисна педала на газта, докато не опря в пода.
- Хайде, мамка ти...
Двигателят се закашля като заклет пушач и запали. Бен бързо включи на задна и джипът тръгна на подскоци. Изведнъж двигателят отново угасна.
- Мамка му! - изруга и Джон.
Бен отново натисна педала на газта и джипът запали. Той веднага включи на скорост, преди двигателят да угасне пак. Колата потегли и напусна паркинга на летището, бълвайки облак черен дим.
Излязоха на пътя, водещ към междущатската магистрала, и Бен погледна сина сй. Джон много приличаше на майка си - същите остри черти, същата къдрава черна коса, същото слабо тяло и интелигентен ум. Толкова много се различаваше от баща си. Мислите на Бен отново го отнесоха към онази нощ, когато...
- Спри! - изкрещя Джон.
Бен удари спирачки.
- Какво става?
Джон посочи пътя.
- Отбий тук! - И започна да натиска клавишите на мобилния си телефон с такава скорост, все едно звънеше в полицията.
„Здравейте, аз съм Грейси. В момента не мога да се обадя, защото съм на среща с Орландо Блум. Ще ми се! Всъщност съм на училище или на тренировка, или на таекуондо, или гоня малкия пират из къщата. Както и да е, не мога да вдигна, така че оставете съобщение. Нао.“ Телефонният секретар изпиука.
Елизабет седеше в стола на Грейси до бюрото и слушаше гласа на Грейси. Само това й беше останало от дъщеря й. Тя се протегна и натисна бутона, за да послуша отново гласа на мъртвата си дъщеря.