Улица „Главна“ беше празна. Нямаше коли, нямаше хора. Някакво куче изтича на тротоара, без никой да извика след него. Всички улични стълбове бяха облепени с жълти ленти и неясни фотокопия на снимка на малко момиченце. Спрях колата и свалих една от обявите, залепена накриво с тиксо на един знак „Стоп“ на височината на дете. Бележката беше написана на ръка, с големи букви: ТЪРСИ СЕ, запълнени с дебел маркер. Момиченцето на снимката беше с тъмни очи, дяволита усмивка и невероятно много коса за малката си главица. Момиченце, което повечето учители биха описали като „трудно дете“. Хареса ми.
Натали Джейн Кийн
10-годишна
В неизвестност от 11.05
Видяна за последно близо до Джейкъб Гарет Парк, с дънкови шорти и червена раирана тениска.
За контакти: 555-7377
Силно се надявах, когато вляза в участъка, да ми съобщят, че Натали Джейн вече е намерена. Никой не е пострадал. Просто се е изгубила или си е навехнала глезена в гората, или е избягала от къщи, но после е размислила и се е прибрала сама. Така щях да мога да се кача в колата и да си тръгна обратно за Чикаго, без да се налага да говоря с никого.
Оказа се, че улиците са пусти, защото половината град е излязъл да претърсва гората на север. Служителката на пропуска ми каза да изчакам — главен инспектор Бил Викъри щял скоро да дойде за обяд. Чакалнята имаше фалшивия уют на лекарски кабинет. Седнах на един оранжев стол и взех брой на списание „Редбуук“. Ароматизаторът, включен в контакта, бръмчеше и изпускаше миризма на пластмаса, която би трябвало да ми напомня за планинска гора. Трийсет минути по-късно вече бях разгледала три списания и започваше да ми се повръща от миризмата. Когато Викъри най-сетне се появи, дежурната кимна към мен и прошепна с искрено презрение:
— От медиите.
Главният инспектор, строен мъж около петдесетте, вече доста се беше изпотил в униформата. Ризата му бе залепнала на гърдите, а панталонът му бе провиснал уморено отзад, където би трябвало да се намира задникът му.
— Медии ли? — попита, като ме изгледа над рамките на страховитите си очила. — Коя медия по-точно?
— Главен инспектор Викъри, аз съм Камий Прийкър от „Дейли Поуст“ в Чикаго.
— Чикаго? Какво търсите тук от Чикаго?
— Искам да поговоря с вас за момиченцата — Натали Кийн и другото, което е било убито миналата година.
— Боже Господи! Как сте разбрали за това там? Боже мили!
Погледна служителката на пропуска, после мен, сякаш двете сме се наговорили. Кимна ми да го последвам.
— Ако ме търсят, казвай им да изчакат, Рут.
Служителката завъртя очи.
Бил Викъри ме преведе по коридор с дървена облицовка и евтини картини на пъстърви и коне на стените, после влязохме в кабинет, който нямаше прозорци и представляваше тясно квадратно помещение с метални шкафове за документи от всички страни. Седна и запали цигара. Не ми предложи.
— Не искам тази работа да се разчува, госпожице. Няма да допусна да се вдига шум около този случай.
— Боя се, главен инспектор Викъри, че не можете да го избегнете. Има пострадали деца. Обществото трябва да знае.
Бях репетирала тези думи през целия път. Те намекваха за намесата на някаква висша сила.
— Вас какво ви интересува? Нали не са ваши деца. Тук е Уинд Гап. — Изправи се, пак седна, премести някакви документи. — Досега никой от Чикаго не се е интересувал от децата в Уинд Гап.
При последните думи гласът му потрепери. Викъри дръпна от цигарата, завъртя нервно големия златен пръстен на кутрето си и примигна бързо няколко пъти. Стори ми се, че ще заплаче.
— Прав сте. Вероятно досега никой не се е интересувал. Вижте, нямам намерение да правя сензация. Това е важно. Ако ще ви успокои, аз самата съм от Уинд Гап.
„Ето, Къри, полагам всички усилия“ — помислих си.
Той пак ме погледна. Изпитателно.
— Как се казвате?
— Камий Прийкър.
— Защо не ви познавам?