— Спомням си те — казах. — Не мога да повярвам, че вече шофираш.
Тя се засмя. Явно лъжата ми й достави удоволствие.
— А ти си репортер, нали?
— Да, в Чикаго.
— Ще накарам Джон да говори с теб. Ще ти се обадим.
Мередит отпраши. Сигурна съм, че се почувства много доволна от себе си — Ще ти се обадим — докато слагаше гланц на устните си, без изобщо да се замисли за мъртвото десетгодишно момиченце, което щеше да бъде тема на разговора.
Обадих се в главната железария на града — онази, до която бе открит трупът на Натали. Без да се представя, забърборих как искам да ремонтирам банята си, може би да сменя плочките. Не беше трудно да подхвана темата за убийствата. Вероятно много хора обмислят да подобрят безопасността на къщата си в последно време, предположих.
— Абсолютно правилно, госпожо. За последните дни свършихме веригите за врати и двойните резета.
— Наистина ли? Колко имахте на склад?
— Трийсет-четирийсет, предполагам.
— И какви хора предприемат такива мерки? Семейства с деца?
— О, да. Те са тези, които имат причина да се тревожат, нали? Ужасно нещо. Надяваме се да съберем някакво малко дарение за семейството на Натали? — Мъжът замълча за момент. — Ако искате, минете да разгледате плочките.
— Да, може да мина. Благодаря.
Така отметнах още една задача от списъка си, без да се налага да слушам обиди по свой адрес от страна на скърбящи майки.
За срещата ни на вечеря Ричард беше избрал „Трити“ — „семеен ресторант“ със салатен бар, в който имаше всякаква друга храна освен салати. Марулята винаги беше забутана в малък съд някъде отзад като мазно, пожълтяло допълнение, добавено в последния момент. Когато пристигнах с дванайсет минути закъснение, Ричард разговаряше с червендалестата, дебела оберкелнерка. Младата жена, чието лице приличаше на една от тортите, изложени на въртяща се поставка на витрината зад нея, изобщо не ме забеляза. Беше омаяна от Ричард. Сигурно вече съчиняваше какво ще запише в дневника си довечера.
— Прийкър — извика той, все още обърнат към момичето. — Закъснението ти е скандално. Имаш късмет, че Джоан беше тук да ми прави компания.
Младата жена се изкиска, после ме изгледа кисело, докато ни водеше към едно ъглово сепаре, и плесна едно мазно меню пред мен. На масата още се виждаха очертанията от чашите и чиниите на предишния клиент.
Дойде сервитьорката, сложи ми вода в чаша за шотове, после подаде на Ричард огромна пластмасова чаша сироп с газирана вода.
— Здрасти, Ричард. Виж как си спомних, а?
— Точно затова си любимата ми сервитьорка, Кейти. — Сладко.
— Здрасти, Камий. Чух, че си в града.
Не исках повече да чувам това изречение. Пак погледнах сервитьорката и си спомних, че сме били съученички. В девети клас известно време дори бяхме приятелки, защото гаджетата ни бяха най-добри приятели — моето беше Фил, нейното беше Джери — двама спортни младежи, които играеха футбол есента, бореха се през зимата и целогодишно правеха купони в стаята за развлечения в мазето на Фил. Спомних си как веднъж двете се държахме за ръце, за да пазим равновесие, докато пишкахме в снега непосредствено пред плъзгаща се стъклена врата, прекалено пияни, за да се доберем до тоалетната на горния етаж. Спомних си също, че ми сподели, че правила секс с Джери на билярдната маса. Това обясняваше защо покритието лепнеше.
— Здравей, Кейти, радвам се да те видя. Как си?
Тя разпери ръце и посочи с глава ресторанта:
— Е, не е трудно да се досетиш. Но това получаваш, когато си останеш тук, нали? Боби ти праща много поздрави. Боби Кидър.
— О, да! Боже… — Бях забравила, че се ожениха. — Как е той?
— Същият стар Боби. Отбий се някой път да се видим. Ако имаш време. На „Фишър“ сме.
Представих си как чувам силното тиктакане на часовника в хола на Боби и Кейти Кидър, докато се опитвам да измисля какво да кажа. Кейти ще говори през цялото време, тя си е такава. Навремето беше от онзи тип хора, които предпочитат да четат на глас табелите на улицата, отколкото да мълчат. Ако Боби си беше все същият, той бе мълчалив, но приветлив тип, с ограничени интереси и светлосини очи, които започваха да фокусират само ако се заговореше за лов. Когато бяхме в гимназията, той пазеше копитата на всеки елен, който убиеше, винаги носеше последния чифт в джоба си и ги вадеше и започваше да барабани с тях върху всяка достъпна твърда повърхност. Винаги съм имала чувството, че това е морзовият код на умрелите елени, закъснял сигнал SOS от утрешната пастърма.
— Както и да е, ще се възползвате ли от нашата шведска маса?