— Репортер съм. От чикагския „Дейли Поуст“.
— Хъм… Виж ти. И мислите да пишете за това?
Внезапен писък прекъсна разговора ни. Жален вопъл на младо момиче:
— Натали!
Всички хукнахме към мястото, откъдето се чу писъкът; дланите ми се изпотиха. Видях силуети на хора, приближаващи се към нас. Младо момиче с много светла коса изскочи пред нас на пътеката. Лицето й беше зачервено и увито с кърпа. Олюляваше се като пияна и крещеше името на Натали. Възрастен мъж, вероятно баща й, я настигна, прегърна я и я поведе назад към края на гората.
— Намериха ли я? — извика моят нов познат.
Няколко души едновременно поклатиха глави.
— Не, малката само се е уплашила — отговори един човек. — Не е издържала на напрежението. Тук не е за млади момичета, особено при тези обстоятелства — добави, като ме изгледа многозначително. Свали бейзболната си шапка, избърса челото си и пак тръгна да претърсва растителността.
— Тъжна история — измърмори моят спътник. — Много тъжна.
Продължихме бавно напред. Подритнах една ръждясала бирена кутия. После друга. Някаква птичка излетя на нивото на очите ми и се стрелна към короните на дърветата. Неочаквано един скакалец се приземи на китката ми. Зловеща магия.
— Имате ли нещо против, ако ви попитам какво мислите за това, което се случва? — казах, като извадих бележника си.
— Не съм сигурен, че имам много какво да ви кажа.
— Просто споделете мислите си. Две момиченца в малък град…
— Още не се знае дали двата случая са свързани, нали? Освен ако нямате информация, която не ми е известна. Всички се надяваме, че Натали ще се намери жива и здрава. Няма и два дни, откакто е изчезнала.
— А има ли някакви предположения за Ан?
— Това е дело на психопат, само някой луд го е направил. Случайно попаднал в града. Забравил да си пие хапчетата. Чувал гласове. Нещо подобно.
— Защо мислите, че е бил луд?
Мъжът спря, извади пакет тютюн за дъвчене и лапна едно голямо парче. Устните ми започнаха да потрепват от чувство на съпричастност.
— Защо иначе ще извади всички зъби на мъртвото момиченце?
— Извадил е зъбите му?
— Всичките с изключение на един млечен кътник.
След още около час безрезултатно търсене и неуспешни опити да изкопча повече информация оставих новия си познат, Роналд Кеймънс („напишете, ако искате, и инициала на средното ми име: Дж.„), тръгнах към мястото, където миналата година е било намерено тялото на Ан. След петнайсет минути гласовете, викащи името на Натали, съвсем заглъхнаха, а след още десет долових ромона на Фолс Крийк.
Сигурно беше трудно да пренесеш дете през гората. Клони и листа препречваха пътя, от земята се подаваха корени. Ако Ан е била типично момиченце от Уинд Гап — общност, която изисква класическа женственост от представителките на нежния пол — най-вероятно е имала дълга коса, стигаща до кръста. Тя сигурно постоянно се е заплитала в храстите. Паяжините, покрай които минавах, все ми се привиждаха като дълги руси косми.
На мястото, където бе открит трупът, тревата все още беше изпотъпкана от полицаите, търсещи следи. Имаше няколко фаса, изхвърлени от любопитни посетители. Сигурно местните хлапета бореха скуката, като си устройваха разходки, за да търсят кървавите зъби, оставени от убиеца.
В реката имало няколко камъка, на които се е закачило въжето, омотано около врата на Ан, и в резултат трупът й останал да се поклаща на едно място от течението като обесен в хоризонтално положение. Сега водата течеше гладко над песъчливото дъно. Господин Роналд Дж. Кеймънс гордо ми беше обяснил, че местните извадили камъните, натоварили ги на камион и ги натрошили на дребни парчета в покрайнините на града. Трогателен акт на суеверие, сякаш с унищожаването им можеха да се защитят от друго зло в бъдеще. Явно не действаше.
Седнах на брега и прокарах длани по каменистата почва. Вдигнах гладко, затоплено камъче и го притиснах до бузата си. Запитах се дали Ан е идвала тук, когато е била още жива. Може би новото поколение деца в Уинд Гап вече имаха по-интересни начини да убиват времето през лятото. Когато аз бях малка, обичахме да плуваме до едно място по реката, където грамадни плоски канари образуваха плитки вирове. Под краката ни пълзяха раци и ние се гмуркахме да ги гоним, като пищяхме, ако докоснехме някой. Никой нямаше бански — за това трябваше прекалено много предварително планиране. После яхвахме колелата и тръгнахме към къщи с мокри шорти и потници, тръскайки глави като мокри кучета.