Мегре извади лулата от устата си и внезапно зададе един въпрос, който въпреки простотата си накара Дешарно да подскочи.
— Къде обядвахте?
— Кога?… Днес ли?… Чакайте… Излязох за малко да потърся хляб и салам… Ще намерите кожиците и трохите в кошчето ми за смет…
— Никой ли не е идвал?
— Какво искате да разберете? В два часа, както винаги, пристигнаха кредитори… Затова Лаже вече не смееше да се качва по главното стълбище… Има изход към улица „Постници“… Трябва да се прекосят няколко здания и коридори, да се направи цяла обиколка през двете сгради, но той предпочиташе така…
— А жена му?
— И тя също!
— Значи, тя има навик да идва в кантората в четири часа?
— Не! Обикновено идва в два… Но днес сме първата сряда на месеца, затова отиде в министерството да получи пенсията си… Вдовица от войната е, омъжена повторно…
— Смятате ли, че е способна да убие мъжа си?
— Не зная.
— А считате ли, че Лаже е способен да се самоубие?
— Не зная… Казах ви всичко, каквото знаех… Мисля си какво ли ще стане сега с мен…
Мегре отвори вратата.
— Ще се видим след малко…
Когато влезе в кабинета на Лаже, завари вътре десет-петнайсет души, които сновяха насам-натам; електрическите лампи бяха запалени. Фотографът от службата за установяване на самоличността, който до преди малко бе работил с апаратите си, сега ги прибираше. Съдия-следователят и един млад заместник-прокурор разговаряха тихо, докато госпожа Лаже с посърнало лице седеше в един ъгъл, сякаш зашеметена от всичкия този шум и движение.
— Открихте ли нещо? — попита полицейският комисар, обръщайки се към Мегре.
— Още не. А вие?
— Намерихме гилзата, която вероятно е била изстреляна от този револвер… Госпожа Лаже твърди, че това е оръжие на нейния съпруг, който го държал винаги в чекмеджето на бюрото си…
— Госпожо Лаже, ако обичате, елате за малко.
И Мегре я отведе в кабинета, където бе разпитвал Дешарно.
— Моля да ме извините, че ви безпокоя в такъв момент… Имам да ви задам само два-три въпроса… Първо, какво мислите за Дешарно?
— Моят мъж направи за него всичко по силите си… Измъкна го от мизерията… Смяташе го за свой доверен човек… Защо питате? Дешарно ви каза лоши неща за него, нали?… Той е способен на това… Озлобен е…
— Втори въпрос — отсече Мегре. — Кога за последен път дойдохте в кабинета?
— В два часа, за да взема документите си за самоличност, преди да отида в министерството… Напоследък не исках да тегля пенсията си като вдовица от войната… Но като се има предвид положението…
— В колко часа след обед имаше навик да се връща вашият съпруг?
— В действителност в три часа… Ще разберете защо… Заради работата си той беше принуден да дава на клиентите богати и твърде обилно полети обеди… Тъй като нощем страдаше от безсъние, свикна да подрямва един час в кабинета си…
— И днес ли?
— Не зная… В два часа Дешарно ми каза само, че мъжът ми ще ме чака точно в четири часа по някаква важна работа…
— И не ви спомена нищо за полиция?
— Не!
— Благодаря ви.
Изпровождайки я до вратата, Мегре все още се мъчеше да определи чувството, което бе изпитал, когато влизаше в кабинета на Лаже. В някои моменти му се струваше, че постига целта си, но след миг споменът пак потъмняваше.
Сега му беше топло и все така с шапка на тила и лула в уста влезе в чакалнята с вид на човек, който не знае какво да прави. Четиримата, които преди малко чакаха Лаже, за да му искат пари, бяха още там; Мегре ги изгледа един по един и окото му се спря на висок, мършав младеж с протрити дрехи.
— Откога сте тук?
— От два и десет или два и четвърт, господине…
Дешарно, който бе заел отново мястото си на масата, слушаше.
— Никой ли не е идвал оттогава?
— Само тия господа…
И посочи другарите си, които кимнаха утвърдително.
— Никой ли не е излизал?… Не?… Чакайте!… Разсилният през всичкото време ли остана на мястото си?
— През всичкото време.
Но тутакси младежът като че ли размисли.