— Взе му ума оная долченка — говореше кехаята на дружината овчари, когато понякога, насядали на голямо колело, се хранеха наедно, — взе му ума, не ще го биде…
Овчарите поглеждаха подир Стефана и се позасмиваха. А той, прав и тънък като топола, метнал беше вече пискюллията чанта през рамото си, грабнал беше гегата и ямурлука си и отиваше подир стадото си. Гледаше час по-скоро да се отдели настрана и да остане сам. Винаги странеше тъй. И често, когато падаше тиха топла нощ; когато пълният месец плуваше пред рой дребни звездици; когато Балканът, загърнат в сребърна мъгла, се изправяше като стена, а горите мълчаха в черни сенки — той, разпръснал стадото си в голяма вита дъга след себе си, вървеше по някой рид и свиреше. Кавалът му не свиреше, говореше; ту се издигне нагоре-нагоре и затрепти във възторг и радост, ту се огъне надолу и ниско заплаче, зареди. В тия часове капчиците на росата се събираха по тревите и светеха като сълзи. Но ето Стефан оставяше тая жална песен и започваше друга, весела, за хоро. Ставаше весело навсякъде; месецът, обърнат вече към гората, се смееше, звездите бързо-бързо трепкаха. В глуха дълбока въздишка изпискваше най-после кавалът и млъкваше…
Мина лятото и Стефан повече не можа да таи. Когато дойде време да върви в Ромъня, той каза на майка си, че ще се ожени за Елена, русокосото момиче на дяда Никола, в къшлата на когото прекарваха всяка зима. Майка му нищо не каза, но отиде и обади на брата си, прочутия и богат чорбаджи Димчо. Негови бяха овцете, които Стефан пасеше. Чорбаджията кипна от яд, развика се и се разгълча, че не иска за снаха боса и лиха селянка. На сестра си той каза, че тая зима Стефан ще прекара на Балкана, а тайно прати кехаята с хабер до бащата на Елена, че Стефана са го сгодили и през неделята, що иде, ще го женят. Повярваха хората и кое от болка, кое от срам, още същата зима ожениха Елена за други.
Да беше друг мъжът й, Стефан би го убил. А той му беше побратим и за побратимство с него той беше се клел в черква. Стефан се върна, но не се прибра нито в къшлата, нито у дома си. Оттогава той се изгуби. Скоро една нощ къщите на чорбаджи Димча пламнаха. Не беше тайна за никого, че това е страшното отмъщение на Стефана, че той е вече хайдутин, че се скита наблизо из Балкана със страшни закани срещу вуйча си. Той ходеше повече сам и никого не задяваше. Мнозина чуваха кавала му из гъстите усои. Майка му, останала съвсем сама, беше обезумяла от скръб. Последните думи на Стефана не й даваха мир. „Ти си крива — беше й казал той, — ти ме раздели от Елена. Не искам вече да те видя!“ Често, чула от хората, че Стефан го видели някъде, тя отиваше там, скиташе се по Балкана и нейният отчаян и плачевен вик будеше самотиите. Но Стефан не излизаше.
А на други той се показваше. Той слизаше и на хорото дори. Неведнъж, когато на Старча се люлееше голямо хоро, из гъстите дървета на корията се зачуваше кавал. Всички млъкват, сладките звукове на кавала ги завладяват като магия. Моми и момци се споглеждат и си шепнат: „Стефан е, ей го, с дружина е.“ И ето отгоре, от корията, кавалът засвирва на хоро. При тия лудо весели и игриви звуци никой не може да се удържи. Лицата светват усмихнати, ръцете сами се подават и в миг се залюлява чудно хоро, хоро без говор, без шум. Очите са наведени, всички, заслушани в кавала, играят мълчешката, чува се само равномерният отсечен тропот, звънят само гривни и гердани. Жално изписква кавалът и млъква. Всички с въздишка устремяват очи нагоре, гдето между големите дървета се губят няколко сенки.
Из селото бързо се разнасяше мълвата: Стефан дохождал, Стефан свирил на хорото. Дочуваше и тя, злочестата му майка, и когато последните моми и булки се прибираха от чешмите, по стръмния баир към кориите пристъпваше черна сянка. Това беше майка му. Момите се спираха и чуваха да долита до тях сърцераздирателният й вик, който заглъхваше в тъмнината и в шума на кориите. И когато в хладната сутрин на другия ден Стефан и другарите му се събуждаха под кръстати буки, под които бяха прекарали нощта, далеч по голите сипеи те виждаха да крета жена. До тях достигаше слаб, покъртителен вик.
— Стефане, пак майка ти!
— Излез, покажи й се най-после, майка е.
— Ах, туй не се търпи вече! И ние майки имаме. Оставили сме ги да плачат и да чернеят по нас, искаме да ги забравим. А ето всеки час майка ти ни спомня за тях. Не може вече, сърце слабее, кураж се губи… Стефане, голям грях ще сторим, ще хвърлим-майка ти ще убием!
Тъй говореха суровите и мрачни хайдути, чиито корави сърца дори бяха трогнати. Но Стефан не чуваше. И все тъй, подпрял глава на ръка, стоеше замислен и тъжен. Наскоро след това той се изгуби. Майка му никога не узна къде е самотният му гроб.