Той иска да кажа „да“. Иска да е било заради него. Но не мисля, че докато целувах Джон, мислех за Питър. Целунах го, защото исках да го целуна.
Мускулите на челюстта му потрепват.
— Когато скъсахме, ти каза, че искаш да си момиче номер едно за някого, но виж се. Не искаш да си с момчето, което е номер едно. — Посочва грубо към масата с тортите. — Просто искаш торта, за да я изядеш.
Думите му ме ужилват, точно каквото е намерението му.
— Мразя този израз. Какво означава? Разбира се, че искам да изям тортата. За какво ми е иначе?
Той отвръща смръщен:
— Не говоря за това и ти го знаеш.
Песента свършва и децата идват да си вземат тортите. Кити и Оуен също идват.
— Да си вървим — казва Оуен на Питър. Той получава моята карамелена торта.
Питър го поглежда, после поглежда мен, сурово.
— Не искам тази.
— Но нали каза да взема нея!
— Е, вече не я искам. Върни я и вземи онази в другия край.
— Не може — обажда се Кити. — Играта не е такава. Вземаш тортата с номера, пред който си застанал.
Той зяпва смаян.
— Оу, стига бе, хлапе.
Кити се приближава до мен.
— Не може.
След като Питър и брат му си тръгват, аз прегръщам Кити откъм гърба. Тя все пак беше на моя страна. Момичетата Сонг винаги се подкрепят.
52
Кити иска да остане още след панаира, затова се прибирам сама, когато забелязвам колата на Дженевив на пътя. И просто ей така — я проследявам. Време е да очистя това момиче.
Тя обаче е смела. Така лъкатуши из трафика, че на няколко пъти едва не я губя. Искам да й извикам: Не съм достатъчно добър шофьор за това.
Най-накрая спира. Разпознавам, че е офис сградата, в която работи баща й. Тя влиза вътре и аз паркирам отпред, но не твърде близо. Изключвам двигателя и свалям седалката назад, за да не ме види.
Минават десет минути — нищо. Дори нямам представа защо идва в офиса на баща си през уикенда. Може би помага на секретарката му? Май ще се наложи да почакам. Но ще чакам вечно, ако трябва. Ще победя, каквото и да става. Дори не ми пука за наградата. Просто искам победата.
На път съм да задремя, когато от сградата излизат двама души — баща й, с костюм и палто от камилска вълна, и някакво момиче. Свличам се в седалката. Първо си мисля, че е Дженевив, но това момиче е по-високо. Присвивам очи. Разпознавам я. Тя беше съученичка на Марго. Мисля, че бяха заедно в „Ки Клуб“. Ана Хикс. Те излизат на паркинга заедно, той я изпраща до колата й. Тя търси ключовете си. Той я хваща за ръката, обръща я към себе си. И се целуват. Страстно. С език. Опипват се навсякъде.
О, господи! Тя е на възрастта на Марго. Само на осемнайсет. Бащата на Дженевив я целува, сякаш е голяма жена. Той е татко. А тя е нечия дъщеря.
Призлява ми. Как може да причинява това на майката на Дженевив? На Джен? Тя дали знае? Това ли е проблемът, който преживява? Ако татко някога направи такова нещо, сигурно вече няма да мога да гледам на него по същия начин. Не знам дали ще мога да гледам и на живота си по същия начин. Това ще е такова предателство, не само към семейството ни, но и към него самия, към човека, който е бил.
Не искам да гледам повече. Свеждам глава, докато те двамата излизат с колата от паркинга. Аз също паля двигателя, когато Дженевив излиза със скръстени ръце и сведени рамене.
О, господи! Вижда ме. Присвива очи и тръгва право към мен. Искам да потегля, но не мога. Тя застава право пред мен и сочи ядосано да сваля прозореца. И аз го правя, но ми е трудно да я погледна в очите.
— Видя ли ги? — сопва се тя.
— Не — отвръщам немощно. — Нищо не видях…
Лицето й почервенява. Знае, че лъжа. За секунда съм ужасена, че ще се разплаче или ще ме удари. Иска ми се просто да ме удари.
— Хайде — успява да изрече. — Очисти ме. Нали за това си дошла? — Клатя глава и тогава тя грабва ръцете ми от волана и ги залепва на ключицата си.
— Ето, ти победи, Лара Джийн. Играта свърши.
След това хуква към колата си.
Баба ме научи на една корейска дума. Джунг. Това е връзката между двама души, която не може да бъде прекъсната дори когато любовта се превърне в омраза. Все още пазиш старите чувства към него; не можеш да се освободиш напълно; винаги ще имаш нежност в сърцето си за него. Мисля, че донякъде чувствам това към Дженевив. Джунг е, защото не мога да я мразя. Ние сме свързани.
И пак заради джунг Питър не може да се откъсне от нея. И те са свързани. Ако моят татко направи това, което направи нейният, нямаше ли да отида при човека, който никога не би ме отпратил? Който винаги ще е до мен, който ме обича повече от всички? Питър е този човек за Дженевив. Как мога да й се сърдя заради това?