Сара знаеше какъв отговор би дала при нормални обстоятелства, но не искаше да засегне свидетеля, който бе последният ѝ шанс да разбули мистерията.
— Всяко време има своите сигурни методи и настоящето понякога е твърде надменно, когато се захваща да съди миналото.
Олин Вингерен седна в едно кожено кресло и въздъхна с облекчение.
— Не знам защо го казвате: може би искате да ме поласкаете с определена цел, но ми е приятно да го чуя.
Възрастният мъж покани Сара да седне, преди да ѝ зададе въпроса:
— Значи е бил жив до днес?
— До вчера, ако трябва да съм точна.
— А от какво умря?
— От страх.
Бившият директор наведе очи към земята и поклати глава мълчаливо. Сякаш подобен развой на събитията не го изненадваше.
— Господин Вингерен, наясно съм и с тайната, и със заплахата, които са витаели около Пациент 488 в продължение на всички тези години, но той вече не е между живите, така че вашият договор е изпълнен. Трябва да ми кажете всичко, което знаете за него.
— Имате късмет, госпожо инспектор… Всичките ми близки си отидоха. Вече няма кого да закрилям. Предполагам, че ме очаква единствено смъртта… Какво искате да знаете? И защо?
Сара седна и разказа подробно последните събития, включително и разкритията на Ханс Грунд. Когато свърши, изражението върху лицето на Олин Вингерен бе много сериозно.
— Значи те все още бдят — каза той. — След всички тези години. Не са се отказали и дори са намерили начин да се доберат до тялото…
— За кого говорите?
— О, ще ви разкажа всичко, но се съмнявам, че това ще помогне да си изясните нещата.
Олин погали излъсканата кожа върху облегалката на креслото и потъна в спомените си.
— Всичко започна в деня, когато ми се обади министърът на здравеопазването по онова време… Бе в началото на седемдесетте години. Министърът ми каза, че скоро щели да ме посетят двама мъже, за да ми поверят пациент. Не трябвало да задавам никакви въпроси… Отнасяло се до националната сигурност, въпреки че и самият той не знаел много по въпроса, но заповедта идвала от най-високо място… От хора, които нямало да се поколебаят да тормозят жена ми и децата като средство за натиск върху мен, в случай че не спазвам правилата, които двамата агенти щели да определят.
Сара отлепи гърба си от облегалката и подпря ръце на коленете си. Слушаше внимателно разказа на възрастния човек.
— Все още бяхме в разгара на Студената война — добави Олин — и този вид заплахи тогава имаха повече тежест, отколкото имат днес.
— Добре, продължавайте — насърчи го Сара. Историческата обстановка ѝ се струваше подходяща за шантаж и параноя.
— Въпросните агенти дойдоха една вечер с полузаспал човек, на чието чело имаше грозен белег. Видели сте го… 488. Принудиха ме да го затворя в изолатор и да направя така, че да се избегне всякакъв контакт с останалите пациенти. Добавиха, че щели да ми дадат специален апарат, с който трябвало да отчитам показателите на пациента, след като му инжектирам LS 34. Трябваше педантично и детайлно да записвам реакциите му в един бележник. Ако се появеше и най-малкият риск присъствието на пациента да бъде разкрито, трябваше да унищожа всички доказателства, че някога е бил в клиниката. А ако се налага, да разруша и цялото здание чрез специално приспособление, предизвикващо пожар, което скоро щели да ми доставят… Ама че история — каза на висок глас Олин. — Като си помисли човек — каква ужасна история…
— А тези мъже споменаха ли нещо друго? — попита Сара.
— Когато ги попитах колко време ще държа при нас този човек, те ми отговориха, че щял да остане в клиниката до смъртта си. После си тръгнаха и никога вече не чух за тях. И за да си нямам неприятности, предадох поставените ми от тях задачи на моя наследник — професор Ханс Грунд.
— А кои бяха тези агенти според вас? Нали министърът на здравеопазването ви е предупредил, че те ще се появят в болницата?
— О, да, по онова време бяхме приятели…
— И вие не поискахте от него да ви каже нещо повече?
— Напротив, само че и той не знаеше повече от мен — отговори Олин с едва забележима саркастична гримаса. — Просто изпълняваше заповед, която идваше от по-горе.
— От правителството ли? — учуди се Сара.
— Не знам. Разбирате ли, Втората световна война бе завършила сравнително скоро, между много страни бяха сключени съюзи, и как да ви кажа, всички те си помагаха, когато се касаеше за неудобни досиета.