Твърд като войник, когото щяха да разстрелват, Едуард не обърна внимание на безкрайното отчаяние на съпругата си. Но в очите му Кристофър прочете ужасната борба, която водеше, за да запази мълчание.
— Бабо — проплака Симон, преди да припадне.
— Всичко ще се оправи, миличък. Не се тревожи за мен. Обичам те, сладък мой.
— Татко — подхвърли Кристофър, който не бе наричал така баща си повече от тридесет години. — Умолявам те, не можеш да направиш това.
— Две — продължи Лазар.
Кристофър срещна погледа на майка си. Тя му се усмихна през сълзи, сякаш за да му каже за последен път колко го обича. После погледна Симон и затвори очи.
— Отговори! — изрева Кристофър, като дърпаше до кръв завързаните си ръце.
— Три — заключи Лазар.
Изстрелът на мълчаливеца раздра тишината в хола и главата на Маргьорит увисна върху гърдите ѝ.
20
Кристофър се задушаваше. Струваше му се, че сърцето му всеки момент ще спре. Изправено лице в лице с абсурдната ситуация, съзнанието му се откъсна от настоящето и заплава без болка в празното пространство — в нежното преддверие на лудостта, което спестява страданието и лукаво принуждава към загуба на разума. Вероятно той щеше да си остане завинаги там, ако през годините му на работа като военен репортер не бе отчасти свикнал с насилието. А имаше и Симон. Негов дълг бе да се опита да го защити. Кристофър погледна към баща си. С вдигната брадичка и потрепващи клепачи старецът бе безстрастен и невъзмутим — човек, чието поведение показва, че е готов да страда, за да изпълни дълга си.
— Виждам, че не си се променил, Натаниел — въздъхна Лазар. — Поставяш търсенето на знанието и дълга пред… човечността. Е, добре, съжалявам, че се стигна дотук, Натаниел… но може би държиш повече на децата си, отколкото на жена си?
Сергей заби тежкия си, скрит под рошавите вежди поглед в Кристофър и се приближи до него с оръжието си, все още изцапано от кръвта на майка му. Кристофър го следеше с очи, а сърцето му биеше толкова бързо, че щеше да изхвръкне.
— Слушайте, трябва да има и друго решение — заекна той. — Може би…
Замълча, когато усети ледения допир на метала върху слепоочието си. Едуард за първи път обърна глава и погледна сина си.
— Не прави това, Лазар — каза той за изненада на Кристофър, — или вярвай ми, ще съжаляваш…
— За какво ще съжалявам? Та аз ще умра след няколко дни…
— Именно и затова ще съжаляваш още повече…
— Моля?
— Използвай последните си мигове на земята, за да се разкаеш! Ще ми благодариш за това.
— Престани с манипулациите си! Говори ясно!
— Довери ми се за първи път през живота си. Не се захващай със сина ми, защото ще платиш твърде скъпо…
Лазар не отговори. Като че ли размишляваше… Тилът на Кристофър бе вдървен и почти парализиран, но той хвърли бегъл поглед към Симон. Детето все така бе в безсъзнание. Дулото на оръжието се заби още по-дълбоко в кожата му и го принуди да наведе главата си настрани.
— Ако не го направиш за мен, направи го за Симон — помоли Кристофър, като гледаше баща си. — Сигурен съм, че го обичаш.
— Нямам повече време за губене — заяви Лазар. — Сергей, убий детето, ако Натаниел не отговори на въпроса ми…
— Какво?! Не, не, милост! — извика Кристофър. — Не можете да направите това! Не и едно дете!
А после се завъртя и впери очи в баща си:
— Татко! Татко!
Руският убиец насочи оръжието към главата на припадналото дете.
Кристофър се разплака от ярост:
— Не!
— И така, започвам отново — каза Лазар и повиши уморения си глас. — Какво искахте да откриете чрез вашите експерименти с пациенти 488 и какво открихте? Искам да знам всичко, Натаниел! Едно!
Кристофър се бореше като разярен звяр върху стола си. Каишките, с които бяха завързани ръцете му, и ставите му скърцаха от напрежението на мускулите.
— Каквато и да е причината, заради която мълчиш, тя не струва колкото живота на Симон! — изрева Кристофър.
Баща му се осмели да погледне лицето на внука си. От очите му се стичаха сълзи. Та само преди няколко часа той му четеше приказка за рицарите и дракона, за да заспи. Променяше гласа си спрямо героите. А преди Симон да си легне, двамата играха пинг-понг…
— Две! — натърти раздразнен Лазар.
— Спрете! — извика Кристофър.
— Тогава да говори! — възрази Лазар.
Едуард гледаше сина си. Съсипан, Кристофър плачеше и бе изпънал тялото си, като че ли искаше да се хвърли между дулото на оръжието и Симон.
— Последно предупреждение, Натаниел.
— Как е възможно да си ни учил на молитви и да допуснеш да се случи това?! Нямаш право да се отречеш от Бога до такава степен! — намеси се Кристофър.