Университетът "Либърти" имаше дванадесет хиляди студенти. Бе не само най-големият евангелистки университет в света, но беше на първо място и по резултати. На табелата при входа на кампуса му в Минесота бе гравирано: "Университет "Либърти". Подготвяме шампиони в името Христово".
Луксозният автомобил паркира пред главната сграда на университета — фасада с внушителни римски колонади, увенчани с триъгълен фронтон.
Заместник-директорът на "Либърти" чакаше високопоставения си гост в долната част на стълбите. Бе скръстил ръце на гърба си, а усмивката му издаваше притеснение. Бе мъж на около шестдесет години и косите му вероятно бяха боядисани в кестеняво. На двойната му брадичка сякаш ѝ бе тясно в яката на ризата.
— Пристигнахме, сър — уточни Джонас. В колата цареше тишина. — Остават ви две минути.
Марк Дейвисбъри удари по стъклото, което го разделяше от предната част на автомобила, оправи възела на връзката си и излезе от колата веднага щом шофьорът му отвори вратата.
— Добре дошли, мистър Дейвисбъри. Вашето присъствие днес тук е чест за нас. Много сме щастливи — каза заместник-директорът и подаде ръка на госта си.
— Моля ви, Мак — отвърна Дейвисбъри, като се ръкува набързо, — мисля, че ни остава малко време за любезности от този род.
— Да, разбира се. Моля да ме последвате. Доайенът ще съобщи името ви всеки момент.
Отведоха Марк Дейвисбъри зад кулисите в най-голямата амфитеатрална зала на университета. Зад завесата, която го скриваше от сцената, гледаше как доайенът завършваше молитвата си и се канеше да благодари на щедрите дарители, позволили на университета да достигне през настоящата година рекордния бюджет от петдесет и четири милиона долара. Двете хиляди присъстващи в залата студенти завършиха молитвата си с едно всеобщо "амин" и започнаха да ръкопляскат с жар. Когато отново настана мълчание, доайенът се обърна и забеляза госта зад кулисите. Махна му с ръка и му се усмихна, а Дейвисбъри му отговори сърдечно.
— А днес, скъпи студенти — поде отново доайенът, — имаме честта да приемем сред нас не само най-предания ни и последователен дарител, но също така човека, чийто живот и дейност сами по себе си имат значителен принос за величието на нашата религия. За първи път и по повод тържеството ни в края на годината той прие да дойде и да сподели с нас своя опит. Моля ви да посрещнете подобаващо Марк Дейвисбъри.
Докато всички в залата ставаха на крака и бясно ръкопляскаха, бизнесменът прекоси сцената под силната светлина на прожекторите. А доайенът, висок, много слаб мъж, му стисна ръката и с искрена усмивка го потупа приятелски по рамото. Марк Дейвисбъри отговори на любезността му, а после, докато мъжът изчезваше зад кулисите, се обърна към аудиторията.
Поставил двете си ръце върху катедрата, той съзерцава известно време залата. Над него върху дебелата завеса в гранатов цвят висеше огромен кръст. Ръкоплясканията постепенно утихнаха, но гостът не заговори, преди да настане мъртва тишина.
— Аз не вярвам в Бога — започна той и замълча.
Последваха шокирани викове, а после се разнесе шепот.
Студентите се разтревожиха и зашумяха. Застанал встрани, зад кулисите на сцената, доайенът пребледня.
— Не вярвам в Бога. Принуждаваха ме да произнасям това изречение всеки ден, когато бях дете — продължи Марк Дейвисбъри.
Забеляза няколко усмивки на облекчение по лицата на младежите от първите редове, а после дочу и ентусиазираните думи, които студентите шепнеха на ухото на съседите си.
— Роден съм в деня на свети Антоний в Минесота. Баща ми решил да установи там седалището на фирмата си за производство на медицински материали "Медик Хелт Груп", която вие сигурно познавате. По онова време това бе семейна фирма с десетина служители. Но баща ми бил много горд, че я създал, че била негово творение. Той смятал, че го дължи само на себе си. И затова всяка сутрин, когато ме насилваше да ям овесената си каша, ме питаше дали вярвам в Бога. А аз можех да отговоря само по един начин: "Не, татко, не вярвам в Бога". Той пък винаги ми отговаряше: "Това е добре, защото в такъв случай и ти като мен ще стигнеш далеч".
Бизнесменът направи пауза, за да даде възможност на насъбралите се да оспорят шепнешком думите на баща му.
— Майка ми, която бе учителка по математика, бе вярваща. В началото на брака им баща ми бил силно влюбен и за да я спечели, я накарал да повярва, че и той е вярващ. Докато един ден маската му паднала и той ѝ забранил да ходи на църква, да носи религиозни символи и дори да държи Библия вкъщи.