Директорът учудено погледна към Сара.
— Не знам какъв е случаят с вашите началници, но аз не съм тиранин. Тук ние сме един екип, аз съм нещо като инструктор, а не съдия. Когато моите подчинени имат проблем, те идват и го споделят с мен. Леонард и Елиас биха направили същото, ако са допуснали грешка. А този човек си е отишъл от този свят от естествена смърт, ако мога да се изразя така. Мисля, че няма какво друго да се търси. Въпреки това ви оставям да си направите изводите сами.
— Последен въпрос: колко сектора има в сградата?
— Три. Сектор А е за пациентите, които не представляват опасност за себе си и за другите. Пациентите от сектор Б изискват по-постоянно внимание и не могат да живеят в големи групи. А болните от сектор В логично са определени като опасни, въпреки че самият аз не съм привърженик на този термин. Инцидентът тази нощ е станал в зона А, където между другото пристигнахме.
Двама полицаи бяха блокирали коридора и се отдръпнаха едва когато Сара им показа картата си на инспектор от полицията в Осло.
— Можете да влезете, инспектор Геринген — каза единият, гигант със светла кожа и подстригани като четка руси коси, чието име бе изписано върху баджа на куртката му — Нилсен. Нито една от неоновите лампи на тавана не бе запалена и единствената светлина със странно синьо сияние идваше от процеп вляво.
— Още използват полилайт — уточни съдебният лекар, като посочи с брадичка синкавата светлина.
Директорът се канеше да последва Сара и съдебния лекар, но гигантът му препречи пътя.
— Съжалявам, господине, това е охраняема зона. — Крилото на вратата изскърца глухо и се затвори.
Сара забеляза бяла мумия със стерилни обувки, която излезе от стаята със синкавата халогенна светлина. Безупречно оборудваният силует постави една пластмасова туба върху някаква количка, после закачи етикет върху нея и се върна в стаята. Сара пристъпи напред и разгледа съдържанието на количката. Имаше стерилни ръкавици и терлици. Тя започна да се оборудва, а в това време съдебният лекар обличаше защитен комбинезон, който бе извадил от куфарчето си.
Докато нагласяваше втората си ръкавица, Сара влезе в изолатора. Светлината на портативната лампа оставяше у нея впечатлението, че се придвижва в някакъв аквариум. В светлосинкавия полумрак двама души от техническия екип на криминалистите, облечени в защитни комбинезони, работеха трескаво. Единият бе в дъното на помещението и се бе навел над леглото, а другият взе нещо от пода с помощта на пинсети и го сложи в някакво шишенце. Вторият човек от екипа носеше очила с оранжеви стъкла, а на рамото му висеше подобен на радиатор апарат. Синкавата светлина идваше от закачения към апарата маркуч, който полицаят методично движеше по стените, пода и тавана.
По земята имаше жълти репери. Те бяха номерирани и разположени на много места в помещението. Един от тях се намираше при силуета до леглото, чиито черти не се виждаха в полумрака. Сара се приближи. Стаята бе квадратна. До стената вдясно имаше легло, а тоалетната чиния и мивката бяха отсреща. С това се изчерпваше цялото оборудване.
— За мен е достатъчно — приглушеният глас бе на жената от екипа, която държеше лампата.
Тя я угаси и клекна до един кабел.
— Внимание! Паля!
Светлината от четирите прожектора, разположени в четирите ъгъла на помещението, сякаш го подпали. Точно в този момент Сара го видя. Трупът бе срещу нея, с крака, опънати към входа. Бе облегнат на леглото. Главата му висеше настрани. Кожата бе набръчкана от годините. Бе облечен в бледозелена болнична дреха. Беше бос, а очите му с разширени зеници сякаш гледаха нещо страховито. Отворената му уста бе вкаменена в ужасена гримаса. Обърнатите му навътре устни разкриваха развалени зъби, а езикът вече бе подут. Редките му коси падаха като мазен воал върху челото. На Сара ѝ трябваха няколко секунди, за да възприеме ужасното видение, а после клекна, за да разгледа по-отблизо лилавите белези от душенето върху подутия и смачкан врат на мъртвеца. Ясно различи следи от пръсти. Въпреки напредналата си възраст нещастникът не се бе шегувал…
Тобиас Лоустур влезе в помещението, облечен в комбинезона си.
— Е, какви са изводите, госпожо инспектор?
С обвития си в ръкавицата палец Сара повдигна ресните мазна коса, която бе залепнала върху челото на нещастника. Разбра защо офицер Дорн бе споменал за странен белег. Всъщност три белега, всеки с големина половин пръст, осакатяваха безкръвното чело на човека. Те почти се сливаха с цвета на кожата, но белият им контур и леката им грапавина ги очертаваха. Насложени един до друг, трите белега образуваха числото 488.