Дейвисбъри набра шестцифрен код върху цифровата клавиатура срещу себе си, после вдигна очи към срещуположната камера, чрез която агентите по сигурността сканираха лицето и фигурата му.
— Добър вечер, господин Дейвисбъри — каза един глас във високоговорителя. — Отварям ви.
Марк Дейвисбъри мина под криптирания надпис с главни букви МИНОС и влезе.
32
Във вторник, на 23 февруари, двадесет минути преди влакът да пристигне на гара Сейнт Панкрас, Кристофър и Сара стояха пред вратите на вагона. Бяха изпреварили дори най-припрените бизнесмени. Бе 10 часът и 30 минути, а самолетът им излиташе чак в 19 часа и 15 минути от военното летище на Брайз Нортън, но не искаха да рискуват. Още повече че най-напред трябваше да стигнат с такси до гара Падингтън и да вземат първия влак за Оксфорд, а оттам да наемат кола, за да стигнат до Брайз Нортън. Влакът едва бе спрял, когато Кристофър и Сара скочиха на перона и тръгнаха един до друг с бързината на спринтьори.
Скоро излязоха от перона и бяха сред първите, качили се в едно от легендарните черни таксита на Лондон в посока Падингтън. В бързината не забелязаха двата силуета, които ги следяха. Джоана и Хоткинс бяха запомнили лицето на Кристофър и го познаха — още повече че той вървеше пред тълпата пътници. Те също взеха такси и казаха на шофьора да следва мишената им. Пътуването до Падингтън трая по-дълго от предвиденото заради безкрайните лондонски задръствания.
Така че, вместо да пътуват десетина минути, както се надяваха, им бе необходим половин час, за да стигнат гарата.
Сара и Кристофър побързаха да си купят билети и установиха с облекчение, че на всеки десет минути тръгва влак за Оксфорд. Щяха да пристигнат в университетския град към обяд. Джоана и Хоткинс незабележимо заеха местата си в другия край на вагона. Целта им бе да обезвредят Кристофър и Сара, преди да се качат на самолета за остров Възнесение. А единственото място, където можеха да действат незабелязано, бе междуселищният път, дълъг едва пет километра, между магистрала А40 и първите къщи на Брайз Нортън.
В Оксфорд изгубиха цял час да намерят мястото, откъдето трябваше да наемат кола. Клиентите бяха много, а персоналът — недостатъчен. Към 1 часа и 15 минути, след като бяха пътували около десетина минути по магистрала А40, която приличаше на второстепенно френско шосе, движението се забави и накрая напълно спря. В началото двамата помислиха, че става въпрос за обикновено забавяне, но задръстването обезпокояващо блокира всички превозни средства. Далеч напред над магистралата се издигаше черен пушек. Шофьорите започнаха да излизат от колите си, за да разберат какво става, и накрая научиха, че цистерна се е обърнала в стремежа си да избегне някакво животно. В момента лежала насред пътя и блокирала движението. С други думи, щели да постоят там доста време. Още повече че покрай шосето имало храсти и дървета, които пречели колите да обърнат и да минат по друг път. Сара и Кристофър изчислиха, че ако вървят пеша, ще им трябват приблизително шест часа, за да стигнат до военното летище в Брайз Нортън. И то при условие че не спират никъде и се придвижват с темпо, на което бе способна само Сара. С други думи, шансовете им да стигнат до летището бяха нищожни, почти нулеви. Като видяха, че на помощ идва хеликоптер, решиха да изчакат. Може би до час пътят щеше да бъде разчистен. Под сивото небе светлината ставаше все по-слаба, въпреки че бе едва 2 часът следобед.
— Никога няма да пристигнем! — възкликна Кристофър. — Висим тук вече час и половина!
— Имаме още време…
Кристофър се бе вторачил в хеликоптера, който маневрираше на километър пред тях в опити да изправи излязлата от строя цистерна.
— Дори да успеем да откраднем хеликоптера — заяви Сара, отгатвайки налудничавите мисли на Кристофър, — как си представяш да слезем насред полето до военната база, без никой да ни забележи, и да се качим безпрепятствено в самолета, все едно че нищо не е било. Без полицията или армията да ни заловят?
— Знам, че изглежда абсурдно — призна Кристофър, — но какво ще правим, ако останем заклещени тук още час?
— Този въпрос вече не е на дневен ред. Придвижваме се.
Полицията действително бе успяла да възстанови движението в средата между двете платна и редицата коли започна да се движи. Кристофър толкова бързаше да потегли, че удари бронята на волвото пред тях. От него изскочи плешив мъж и започна да ругае Кристофър. А зад тях други напълно изгубили търпение пътници надуваха клаксоните. Кристофър взе да ругае на свой ред.