Отделът за връзка с медиите бе съобщил на журналистите за пристигането на процесията и детективите внесоха кутиите в централата на полицията пред обективите на фотографи и оператори, наредени пред входа на сградата. Това не беше направено единствено с цел да се харесат на средствата за масова информация — то бе част от продължаващия опит медиите да бъдат използвани, за да набият в главите на обществеността (и на местните кандидати за съдебни заседатели), че Чилтън Харди е виновен за най-ужасни неща. Всичко бе част от сложните отношения, които винаги щяха да съществуват между полиция и журналисти.
И трите заседателни зали в сградата бяха отстъпени на т.нар. „Комисия Харди“. Бош и чу се настаниха в най-малката, тъй като тя нямаше видеоапаратура. Щяха да сортират фотографиите и не се нуждаеха от оборудване.
Харди не показваше някакъв ритъм или ред в подреждането на снимките. Стари и нови, те бяха нахвърляни в няколко кутии за обувки и прибрани на рафта в дрешника. Върху тях нямаше нищо писано. Някои жертви бяха фотографирани неведнъж, но снимките им бяха разхвърляни в две или три различни.
Когато се заеха с тях, Бош и Чу се опитаха да ги групират по различни начини. На първо място трябваше да съберат заедно снимките на всяка жертва. След това се опитаха да определят възрастта на фотографиите и да ги организират в хронологичен ред. Някои снимки имаха отбелязани дати и това помагаше, макар че нямаше начин да са сигурни дали използваният апарат е бил настроен правилно.
На повечето снимки човекът, сниман сам, с Харди или до тялото на мъж, вероятно на Харди, беше несъмнено жив. Най-често правеше секс, а в някои случаи се усмихваше направо към обектива. В други случаи снимките показваха човек, в чиито очи се четеше страх или болка.
Някои снимки попадаха в приоритетна категория. Те бяха на жертви с характерни бижута, татуировки или бенки по лицата. Тези белези можеха да помогнат на следователите да установят самоличността им по-късно.
От цялата тази работа Бош се чувстваше като празен отвътре. Очите на жертвите бяха най-трудни. Толкова много хора гледаха към обектива със съзнанието, че няма да живеят още дълго. Погледите им докосваха дълбокия кладенец на безпомощна ярост у Бош. Години наред Харди беше оставял кървава диря след себе си, но никой не я беше видял. А сега трябваше да правят погребални клади от фотографии.
По едно време на вратата се почука и на прага се появи Теди Бейкър с папка в ръка.
— Реших, че ще искате да видите това — каза тя. — Направена е в градския арест по време на регистрирането.
Бейкър отвори папката и постави голяма снимка на масата. На нея се виждаше мъжки гръб. От едната лопатка до другата имаше изображение на гробище с черни кръстове. Някои бяха стари и избледнели, други бяха рязко очертани и изглеждаха нови. Под картината с черни курсивни букви беше написано Bene Decessit.
Бош и преди беше виждал подобни татуировки, но те обикновено бяха на гангстери, които следяха броя на жертвите след близките си. Това беше нещо ново, но не и изненадващо. Не будеше изненада и фактът, че Харди бе намерил татуист, който явно не беше сметнал гробището за достатъчно подозрително, че да сигнализира властите.
— Това е вашето момче — рече Бейкър.
— Преброи ли кръстовете? — попита Бош.
— Да. Трийсет и седем са.
Нито Бош, нито някой друг й беше казвал, че жертвите на Харди са трийсет и седем — според собствените му твърдения. Бош го беше споделил единствено с Киз Райдър.
Той прокара пръст под думите по гърба на Харди.
— Да — каза Бейкър. — Проверихме в Гугъл. На латински е. Означава „Умрели добре“.
Бош кимна.
— Чудно — обади се партньорът му. — Този тип съвсем се прецака.
— Можем ли да добавим снимката към сбирката? — попита Бош.
— Ваша е.
Бош остави снимката в края на масата. Смяташе да я включи към веществените доказателства, които щеше да представи на окръжния прокурор.
— Добре. Благодаря, Теди — каза той. Искаше да се заеме отново с фотографиите. Трябваше да намери Лили.
— Имате ли нужда от помощ? — попита Бейкър. — Гандъл не ни даде нищичко. Далеч от очите, далеч от сърцето, както се казва.
Тя и Кехое отвеждаха Харди в градския арест, когато Гандъл беше разпределил работата на останалите. Случаят бързо се превръщаше в един от онези, в които всеки иска да участва.