Бош не можеше да определи дали се шегува, или говори сериозно.
— Не. Просто си помислих… просто във вас има нещо, което ми харесва. Днес ми е шантав ден. Това е.
Тя започна да се храни мълчаливо. Бош не пришпорваше нещата. Разкриването на истината сякаш замрази всичко останало.
— В това има нещо — рече най-сетне тя. — Но не мога да ви кажа повече.
— Вижте, не се компрометирайте. Днес взех папките от Комисията за пробации и предсрочно освобождаване. Всички психологически описания ще бъдат там.
Тя се усмихна подигравателно, като продължаваше да дъвче.
— Говорите за предварително разследване и мнения за освобождаване. Всичките им преценки са повърхностни.
Бош вдигна ръка, за да я спре.
— Вижте, док, не искам от вас да нарушавате принципа на поверителност. Да говорим за нещо друго.
— Не ме наричайте „док“.
— Извинете. Докторе.
— Не, можете да ме наричате просто Ана.
— Добре. Е, Ана, да говорим за нещо друго.
— Добре, за какво?
Бош се умълча, мъчеше се да се сети за тема за разговор. Скоро и двамата се разсмяха неудържимо. Повече не споменаха Клейтън Пел.
11
Когато Бош отвори вратата на дома си, беше девет вечерта. Той забърза по коридора и надникна през отворената врата в стаята на дъщеря си. Тя лежеше под завивките с лаптоп до нея.
— Страшно съжалявам, Мади. Ще стопля това и ще ти го донеса — каза той и вдигна торбичката от заведението.
— Не се притеснявай, татко. Вече ядох.
— Какво си яла?
— Сандвичи с фъстъчено масло и желе.
Бош се почувства ужасно виновен заради егоизма си. Влезе в стаята и седна на ръба на леглото. Преди да успее да изрече още извинения, тя отново го измъкна от неловкото положение.
— Всичко е наред. Получил си два нови случая и си имал натоварен ден.
Той поклати глава.
— Не, през последния час просто се видях с една позната. Запознахме се днес покрай единия случай, но после се срещнахме в закусвалнята на по сандвич. Застоях се прекалено. Мадс, толкова…
— Господи, още по-добре! Значи си имал среща! Коя е тя?
— Просто позната… психиатър, който се занимава с престъпници.
— Супер. Хубава ли е?
Той забеляза, че е отворила страницата си във Фейсбук.
— Просто приятели сме. Подготви ли си домашните?
— Не, не се чувствах добре.
— Май каза, че се оправяш.
— Повтори ме.
— Виж, утре трябва да отидеш на училище. Не бива да изоставаш.
— Знам!
Бош предпочете да не влизат в спорове.
— Хей, щом няма да пишеш домашни, може ли да използвам лаптопа ти за малко? Трябва да прегледам един диск.
— Разбира се.
Тя се пресегна и затвори страницата. Бош мина от другата страна на леглото, където имаше повече място, извади диска със записа от камерата при рецепцията на „Шато Мармон“ и й го подаде. Не беше сигурен дали може да го пусне сам.
Мади пъхна диска в един страничен процеп и избра някакви команди. В долния ъгъл на екрана беше отбелязан часът и Бош й каза да превърти напред, докато стигне до появата на Джордж Ървинг. Образът беше ясен, но камерата снимаше отгоре и под ъгъл, така че лицето на Ървинг не се виждаше напълно. Бош беше гледал регистрирането му само веднъж и искаше да го види отново.
— Е, какво е това? — попита Мади.
Бош посочи екрана.
— „Шато Мармон“. Този тип се регистрира снощи, качва се в стаята си на седмия етаж и на сутринта го откриват на тротоара. Трябва да разбера дали е скочил сам, или са го метнали.
Тя спря записа.
— Дали са го изхвърлили, татко. Моля те. Понякога говориш като същински селяндур.
— Съжалявам. Между другото, откъде знаеш какво означава „селяндур“?
— От Тенеси Уилямс. Аз чета. Селяндур е човек, който се държи като простак. Не искаш да бъдеш такъв, нали?
— Права си. Но щом знаеш толкова много за думите, как се наричат онези имена, които се четат еднакво и в двете посоки?
— Какво?
— Нали се сещаш, имена като „Ото“. Или „Ана“.
— Палиндроми. Така ли се казва гаджето ти?
— Не ми е никакво гадже. Ядохме сандвич с пуйка.
— Да бе, докато болната ти дъщеря умира от глад вкъщи.
— Хайде стига. Яла си фъстъчено масло и желе. По-добър сандвич от този не е измислен.