— Това място познато ли ти е? — попита Бош.
Чу впери поглед в сградата.
— Не. Трябва ли?
Бош не отговори. Отиде до вратата, където имаше домофон. Имената на четирийсет и осемте обитатели бяха изписани до звънците, заедно с номерата на апартаментите. Бош прегледа списъка и не откри името „Чилтън Харди“. Според базата данни Харди трябваше да живее в апартамент 23. Името до съответния звънец беше „Филипс“. Бош отново получи пристъп на deja vu. Беше ли идвал тук и преди?
— Какво мислиш? — попита Чу.
— Кога е издадена шофьорската книжка?
— Преди две години. Може тогава да е живял тук, а после да се е преместил.
— Или никога да не е стъпвал тук.
— Да, избира случаен адрес, за да заличи следите си.
— Може и да не е чак толкова случаен.
Бош се огледа, чудеше се дали да рискува да провери ситуацията и евентуално да предупреди Харди (ако беше тук), че е привлякъл вниманието на полицията. Видя табела, поставена на тротоара.
ЛУКСОЗНИ АПАРТАМЕНТИ „АРКЕЙД“
АПАРТАМЕНТ под НАЕМ
ДВЕ СПАЛНИ, ДВЕ БАНИ, БЕЗПЛАТЕН ПЪРВИ МЕСЕЦ
ПОДРОБНОСТИ ВЪТРЕ
Бош реши засега да не звъни на апартамент 23. Вместо това натисна номер 1. На него пишеше „Управител“.
— Да?
— Идваме да огледаме свободния апартамент.
— Трябва има уговорка.
Бош погледна таблото и едва сега видя обектива на камера до говорителя. Управителят вероятно го гледаше и това никак не му хареса.
— Така и така сме тук. Искате ли да го дадете под наем, или не?
— Трябва има уговорен час. Съжалявам.
Майната му, помисли си Бош.
— Отваряйте. Полиция.
Извади значката си и я вдигна пред камерата. След секунда електрическата ключалка избръмча и Бош бутна вратата.
Тя водеше към централно фоайе, където се намираха пощенските кутии и табло с различни обяви. Дребен мургав мъж, по всяка вероятност с южноазиатски произход, приближи и каза:
— Полиция. Какво мога направя за вас?
Бош представи себе си и Чу, а мъжът отговори, че името му е Ирфан Хан и че е управител. Бош му каза, че провеждат разследване в района и търсят човек, който може би е бил жертва на престъпление.
— Какво престъпление? — поинтересува се Хан.
— В момента не можем да ви кажем — отвърна Бош. — Просто трябва да установим дали човекът живее тук.
— Как име?
— Чилтън Харди. Може да използва прякора „Чил“.
— Не, не тук.
— Сигурен ли сте, господин Хан?
— Да, сигурен. Аз управител сграда. Той не тук.
— Ще ви покажа негова снимка.
— Добре, показва.
Чу извади снимката на Харди от шофьорската книжка. Хан я разглежда цели пет секунди и накрая поклати глава.
— Сигурен, казва ви. Този мъж не тук.
— Да, схванах. Този мъж не тук. Ами вие, господин Хан? От колко време сте тук?
— Работи тук вече три години. Върши много добра работа.
— И този човек никога не е живял тук? Например преди две години?
— Не, щях помни, ако живял.
Бош кимна.
— Добре, господин Хан. Благодаря за съдействието.
— Аз съдейства напълно.
— Да, господине.
Бош се обърна и тръгна към изхода, а Чу го следваше. Когато стигнаха до колата, Бош дълго гледа към сградата, след което се настани зад волана.
— Вярваш ли му? — попита Чу.
— Да — отвърна Бош. — Мисля, че му вярвам.
— В такъв случай какво мислиш?
— Мисля, че пропускаме нещо. Да идем да се видим с Клейтън Пел.
Запали двигателя и потегли. Докато караше към магистралата, сините и бели ивици на навесите не излизаха от ума му.
22
Беше един от малкото пъти, в които остави Чу да кара. Седеше отзад с Клейтън Пел. Искаше да бъде близо до него, ако реагира бурно. Когато видя подредените снимки и всеки път избираше тази на Чилтън Харди, Пел беше изчезнал зад стена от контролирана ярост. Бош я усещаше и искаше да бъде до него, ако се наложи да се намеси.
Ана Стоун се возеше отпред и Бош можеше да наблюдава и Пел, и нея. Тя изглеждаше загрижена. Отварянето на старите рани на Пел определено й тежеше.
Бош и Чу бяха обсъдили пътуването, преди да пристигнат в „Буена Виста“ да вземат Пел. Първо минаха през Травъл Таун в Грифит Парк, за да започнат обиколката от място, свързано с хубави спомени за Пел. Той поиска да слезе и да погледа влакчетата, но Бош отказа, тъй като имали график. Всъщност не искаше да позволи на Пел да гледа децата във влакчетата.