Бош кимна. Замисълът си го биваше. Но в същото време показваше и някои елементи на предварително планиране. Макуилън си навличаше обвинение в убийство първа степен. На пръв поглед беше достатъчно Бош да го насочва с най-общи въпроси и бившето ченге осигуряваше останалото. Това бе спускане по наклонена плоскост.
— Изчаках края на смяната в полунощ и отидох там — каза Макуилън. — Не исках да бъда видян от някого или засечен от камера. Затова обиколих хотела и открих пожарна стълба. Стигаше чак до покрива, но на всяка площадка имаше балкон и можех да слизам от стълбата и да си почивам, ако се наложи.
— Носеше ли ръкавици?
— Да, ръкавиците и гащеризона, които държа в багажника. В работа като моята никога не знаеш дали няма да ти се наложи да пълзиш под някоя кола или нещо подобно. Помислих си, че ако някой ме види, ще ме вземе за човек от поддръжката.
— Защо държиш тези неща в багажника? Та ти си диспечер.
— Аз съм партньор, човече. Името ми не фигурира във франчайза, защото не мислех, че ще го получим, ако от градската управа знаят, че участвам и аз. Една трета от компанията е моя.
Това обясняваше защо е стигнал чак дотам с Ървинг. Още една потенциална дупка в случая, запълнена от самия заподозрян.
— И така, качил си се по стълбата до седмия етаж. По кое време стана това?
— Смяната ми свърши в полунощ. Така че е било най-вероятно някъде към дванайсет и половина.
— Какво стана, когато стигна до седмия етаж?
— Изкарах късмет. На седмия етаж нямаше изход. Нямаше врата към коридора. Само две стъклени врати на балкона, водещи към две различни стаи. Една отляво и една отдясно. Погледнах през дясната и го видях. Седеше на канапето.
Макуилън млъкна. Сякаш се взираше в спомена за онази нощ, в онова, което беше видял през вратата на балкона. Бош знаеше, че трябва да го накара да продължи разказа си, но с колкото се може по-малко намеса от негова страна.
— Значи си го намерил.
— Да, просто си седеше там, пиеше черен „Джак Даниелс“ направо от бутилката и имаше вид на човек, който просто чака нещо.
— После какво стана?
— Отпи една последна глътка и изведнъж се изправи и тръгна право към мен. Сякаш знаеше, че съм на балкона и го наблюдавам.
— Ти какво направи?
— Долепих се към стената до вратата. Реших, че не ме е видял заради отражението върху стъклото отвътре и просто излиза на балкона. Затова отстъпих до вратата, а той я отвори и излезе. Отиде до стената и метна с все сили празната бутилка. После се облегна и се загледа надолу, сякаш щеше да драйфа или нещо такова. Знаех, че когато си свърши работата и се обърне, ще се озове точно срещу мен. Нямаше къде да ида.
— Той повърна ли?
— Не, изобщо. Просто…
Рязко и неочаквано чукане по вратата накара Бош да подскочи.
— Задръж за момент — каза той, стана и закри с тялото си панела от Макуилън. Въведе комбинацията на ключалката и отвори. На прага стоеше Чу и на Бош страшно му се прииска го удуши на място. Успя да се овладее, излезе спокойно и затвори след себе си.
— Какво правиш, мамка му? Знаеш, че никога не трябва да прекъсваш разпит. Какво, да не си някакъв новобранец?
— Виж, исках да ти кажа, че спрях статията. Няма да я пуска.
— Чудесно. Можеше да ми го кажеш и след разпита. Този тип се кани да си признае всичко, а ти чукаш на шибаната врата.
— Не знаех дали не го обработваш, защото си мислиш, че материалът ще излезе. Няма да излезе, Хари.
— После ще говорим за това.
Бош понечи да се върне в стаята.
— Ще се реванширам, Хари. Обещавам.
Бош отново се обърна към него.
— Не ми пука какво обещаваш. Ако искаш да правиш нещо, спри да чукаш на вратата и извади разрешително за обиск за часовника на този тип. Искам да го пратим на криминалистите със съдебна заповед.
— Дадено, Хари.
— Добре. Изчезвай.
Бош въведе комбинацията, върна се в стаята и седна срещу Макуилън.
— Нещо важно ли беше? — попита Макуилън.
— Не, някакви глупости. Е, ще продължиш ли? Каза, че Ървинг бил на балкона и…
— Да, седях зад него, долепен за стената. Веднага щом се обърнеше да влезе в стаята, щеше да се озове лице в лице с мен.
— И какво направи?
— Не зная. Инстинктът надделя. Реших да действам. Пристъпих зад него и го сграбчих. Помъкнах го обратно към стаята. Заради всички онези къщи по склона си помислих, че някой може да ни види. Просто исках да го върна в стаята.