— Казваш, че си го сграбчил. Как точно го направи?
— През врата. Използвах душащата хватка. Като навремето.
Макуилън гледаше право към Бош, докато казваше това, сякаш в думите му имаше още нещо.
— Той бореше ли се? Оказа ли някаква съпротива?
— Да, беше страшно шокиран. Започна да се съпротивлява, но беше малко пиян. Вкарах го заднешком през вратата. Той се мяташе като шибана риба, но не задълго. Никога не е задълго. Скоро заспа.
Бош го зачака да продължи, но това беше всичко.
— Значи е изгубил съзнание — рече той.
— Точно така — потвърди Макуилън.
— После какво стана?
— Отново започна да диша доста бързо, но спеше. Казах ти, беше изпил цяла бутилка уиски. Хъркаше. Трябваше да го разтърся, за да се събуди. Накрая дойде на себе си, беше пиян и объркан и когато ме видя, не можа да ме познае. Наложи се да му кажа кой съм и защо съм там. Той лежеше на пода, подпрян на лакът, а аз стоях над него като Господ.
— Какво му каза?
— Казах му, че се ебава с неправилния човек и че няма да му позволя да направи онова, което баща му ми беше сторил. И тогава нещата станаха шантави.
— Чакай малко, как така са станали „шантави“?
— Започна да се смее. Току-що бях задушил кучия син, а той си мислеше, че е смешно. Опитах се да му изкарам акъла, но беше прекалено пиян. Лежеше си на пода и се смееше до посиране.
Бош се замисли. Не му харесваше накъде върви разказът, защото не беше очаквал подобна насока.
— Значи само се е смял? Не каза ли нещо?
— Накрая успя да се съвземе и ми каза, че вече няма за какво да се безпокоя.
— Нещо друго?
— Това е в общи линии. Каза, че няма за какво да се безпокоя и че мога да си вървя у дома. Отпрати ме, сякаш казваше — е, хайде, довиждане.
— Попита ли го откъде е сигурен, че няма от какво да се безпокоиш?
— Нямаше нужда.
— Защо?
— Защото някак го схванах. Беше отишъл в хотела, за да приключи със себе си. Когато излезе на балкона да гледа надолу, е избирал мястото. Беше решил да скочи и се наливаше с уискито, за да събере кураж да го направи. Така че си тръгнах, а той… той го направи.
Отначало Бош не каза нищо. Историята на Макуилън беше или сложна измислица, или просто прекалено странна, за да е истина. В нея имаше подробности, които можеха да се проверят. Резултатите от кръвните изследвания още не бяха готови, но споменаването на бутилката „Джак Даниелс“ беше нещо ново. Не се виждаше на видеозаписа с Ървинг от рецепцията. Никой свидетел не беше споменал да го е виждал да носи бутилка в стаята си.
— Разкажи ми за бутилката уиски.
— Казах ти, изпи я и после я метна.
— Колко беше голяма? За нормална бутилка ли говориш?
— Не, за по-малка. Беше шестак.
— Не знам какво означава това.
— По-малка бутилка, като манерка. Побира шест добри шота. Аз самият пия „Джак“ и затова я познах. Наричаме ги шестаци.
Бош си помисли, че шест добри шота вероятно правят около триста — триста и петдесет милилитра. Възможно беше Ървинг да е носил бутилка с формата на манерка, докато се е регистрирал. Спомни си също и редицата бутилки и мезета в кухненския бокс. Можеше да я е взел и от запасите в самата стая.
— Добре, какво стана, когато той хвърли бутилката?
— Чух я да се пръска някъде в тъмното. Мисля, че падна на улицата или върху нечий покрив.
— В коя посока я хвърли?
— Право напред.
Бош кимна.
— Добре, Макуилън, стой тук. Сега се връщам.
Стана, набра отново комбинацията и излезе. Тръгна по коридора към „Неприключени следствия“.
Докато минаваше покрай стаята с видеоапаратурата, вратата се отвори и на прага се появи Киз Райдър. Беше наблюдавала разпита. Бош не се изненада. Тя знаеше, че ще прибере Макуилън.
— По дяволите, Хари.
— Именно.
— Е, вярваш ли му?
Бош спря и я погледна.
— Версията му е издържана и има неща, които можем да проверим. Когато влезе в стаята за разпити, той нямаше представа с какво разполагаме — копчето на пода, раните на рамото, свидетеля, който го е видял на стълбата три часа преди смъртта — и историята му потвърждава всичко това.
Райдър сложи ръце на кръста си.