Бош не отговори. Телефонът му забръмча. Мейсън го търсеше.
— Справих се добре, нали, Хари? — попита Чу. — Казах ти, че ще се реванширам.
— Добра работа, но изобщо не се реваншираш с нея — отвърна Бош.
Забеляза, че дъщеря му вдига глава от книгата. Беше го чула.
— Виж, Хари, харесвам си работата — каза Чу. — Не искам…
Бош го прекъсна.
— Търсят ме. Трябва да се обадя.
Изключи и отговори на другото повикване. Мейсън отговаряше на съобщението от централата.
— Става въпрос за апартамента за медения месец, който сте резервирали за Ървингови. Бил е в „Шато Мармон“, нали?
Мейсън отговори след дълго мълчание.
— Това означава ли, че Дебора и съветникът не са го споменали?
— Не, не го споменаха. Затова сте знаели, че е скочил. Апартаментът. Бил е същият апартамент.
— Да. Досетих се, че нещата при него са се оплескали лошо и затова е отишъл там.
Бош кимна. По-скоро на себе си, отколкото на думите му.
— Добре, Мейсън, благодаря за обаждането.
Затвори. Остави телефона на масата и погледна към дъщеря си. Тя сякаш усети погледа му и откъсна поглед от думите на Стивън Кинг.
— Всичко наред ли е?
— Не — отвърна той. — Никак даже.
30
Беше осем и половина, когато Бош спря пред дома, в който бе живял Джордж Ървинг. Осветлението вътре още беше запалено, но вратата на гаража бе затворена и на алеята нямаше коли. Бош изчака няколко минути, но не видя движение зад осветените прозорци. Ако Дебора Ървинг и синът й бяха вътре, не го показваха с нищо.
Бош извади телефона и прати съобщение на дъщеря си, както се бяха разбрали. Беше я оставил сама вкъщи с обещанието, че няма да отсъства повече от два часа и че ще се обади при пристигането и тръгването от целта си.
Тя отговори бързо.
ВСИЧКО Е НАРЕД. ПРИКЛЮЧИХ С ДОМАШНИТЕ, ГЛЕДАМ „КАСЪЛ“.
Бош прибра телефона и слезе от колата. Наложи се да почука два пъти и когато вратата се отвори, на прага стоеше самата Дебора Ървинг.
— Детектив Бош?
— Извинете, че се натрапвам толкова късно, госпожо Ървинг. Трябва да поговоря с вас.
— Не може ли да изчака до утре?
— Боя се, че не, госпожо.
— Разбирам. Заповядайте.
Въведе го в дневната и го настани на канапето, на което беше седял и в началото на разследването.
— Видях ви на погребението днес — каза тя. — Чад каза, че е разговарял с вас.
— Да. Той тук ли е още?
— Ще остане за уикенда, но в момента не е у дома. Отиде да види своя стара приятелка. Моментът е много труден за него, както можете да си представите.
— Да, разбирам.
— Желаете ли кафе? Имаме „Неспресо“.
Бош не знаеше какво означава това, но поклати глава.
— Не, благодаря, госпожо Ървинг.
— Наричайте ме Дебора, моля.
— Дебора.
— Да не би да сте дошли да ми кажете, че предстои арест по случая?
— Не. Дойдох да ви кажа, че няма да има арест.
Тя се изненада.
— Татко… тоест, съветник Ървинг ми каза, че има заподозрян. Че има връзка с един от конкурентите, с които е работил Джордж.
— Не, изглеждаше по този начин, защото бях тръгнал в погрешна посока.
Следеше за реакцията й. Тя не се издаде с нищо. Продължаваше да изглежда искрено изненадана.
— Вие ме пратихте в погрешна посока — каза той. — Вие, съветникът и дори Чад спестихте информация. Не разполагах с онова, което ми беше нужно, и тръгнах да разследвам убийство, каквото всъщност е нямало.
Този път тя започна да се възмущава.
— Какво искате да кажете? Татко ми каза, че има данни за нападение и че Джордж е бил задушен. И че най-вероятно е било работа на ченге. Не ми казвайте, че прикривате полицая, който го е направил.
— Случаят не е такъв, Дебора, и мисля, че го знаете. В деня, когато дойдох тук, съветникът ви е казал какво да споменете пред мен и какво да спестите.
— Не зная за какво говорите.
— Например това, че хотелската стая, която е наел съпругът ви, е същата, в която сте прекарали първата си брачна нощ. Или това, че синът ви вече е знаел, че ще пътува насам в понеделник — още преди съпругът ви да излезе в неделя вечерта.